Рицарят на Седемте кралства

Дънк си спомни гърбавия септон от Каменна септа и се намръщи.

— Подобни думи могат да струват главата на човек. Някой може да ви набеди в измяна.

— Че как може истината да е измяна? — попита Кайл Котака. — По времето на крал Дерон човек можеше спокойно да каже каквото му е на ума, а сега? — Той изсумтя презрително. — Блъдрейвън постави крал Ерис на Железния трон, но задълго ли? Ерис е слаб и когато умре, ще пламне кървава война между лорд Реките и принц Мекар за короната, Ръката срещу наследника.

— Забравяте принц Регал, приятелю — с мек тон възрази сир Мейнард. — Той е следващият по линията след Ерис, а не Мекар. И децата му след него.

— Регал е слабоумен. Не му желая нищо лошо, но направо го пиши умрял, както и близнаците му, макар че дали ще умрат от боздугана на Мекар, или от заклинанията на Блъдрейвън…

„Богове, спасете ни“ — помисли си Дънк, когато Ег заговори с висок и писклив глас:

— Принц Мекар е брат на принц Регал. Обича го. Никога не би наранил него или близките му.

— Млъкни, момче — изръмжа Дънк. — Тези рицари не искат мнението ти.

— Мога да говоря, ако поискам.

— Не — сряза го Дънк. — Не можеш. — „Тази твоя уста ще те затрие един ден. А най-вероятно и мен покрай теб.“ — Мисля, че соленото говеждо се е накиснало достатъчно. Отрежи по едно парче за всичките ни приятели. И по-живо.

Ег се изчерви и за половин удар на сърцето Дънк се уплаши, че момчето може да му отвърне. Вместо това Ег се начумери; вътрешно кипеше така, както може да кипи само единайсетгодишно момче.

— Слушам, сир — каза той и бръкна в шлема на Дънк. Бръснатата му глава лъщеше в червено на светлината на огъня, докато раздаваше соленото говеждо.

Дънк взе своето парче и започна да се бори с него. Кисненето беше превърнало месото от камък в твърда кожа, нищо повече. Засмука края му, като усещаше вкуса на солта и се мъчеше да не мисли за печения глиган в хана, който цвъртеше на огъня и от него капеше мазнина.

С напредването на вечерта от езерото се появиха мухи и хапещи гадини. Мухите предпочетоха да тормозят конете, но хапещите гадини си падаха по вкуса на човешка плът. Единственият начин да се спасиш от тях беше да стоиш близо до огъня и да се надишаш с пушек. „Или се опечи, или ще те изядат — мрачно си помисли Дънк. — Такъв е изборът на бедняка.“ Почеса ръцете си и се присламчи до огъня.

Мехът отново започна да обикаля. Виното беше кисело и силно. Дънк отпи голяма глътка и го предаде нататък, а Котака от Мъгливо тресавище заговори за това как спасил живота на лорд Битърбридж7 по време на бунта на Блекфир.

— Когато знаменосецът на лорд Армонд падна, скочих от коня, заобиколен от всички страни от предатели…

— Сир — прекъсна го Глендън Кълбото, — кои са били тези предатели?

— Исках да кажа, хората на Блекфир.

Светлината на огъня се отрази в стоманата в ръката на сър Глендън. Пъпките на лицето му пламнаха като отворени рани, всяка негова жила беше обтегната като тетивата на арбалет.

— Баща ми се сражаваше за Черния дракон.

„Пак това“ — изсумтя наум Дънк. Червено или черно? Подобен въпрос не биваше да се задава. Винаги водеше до неприятности.

— Сигурен съм, че сир Кайл не е искал да обиди баща ви.

— В никакъв случай — съгласи се сир Кайл. — Това е стара история, за Червения дракон и за Черния. Няма смисъл да се бием заради нея сега, момко. Тук всички сме братя по пътя.

Сир Глендън като че ли преценяваше думите на Котака, за да види дали не му се присмиват.

— Демън Блекфир не е бил предател. Старият крал е дал меча на него. Той е видял достойнствата му, макар да се е родил копеле. Че защо иначе ще даде Черен пламък на него вместо на Дерон? Искал е той да получи кралството. Демън е бил по-добрият.

Всички се смълчаха. Дънк чуваше тихото пукане на дървата в огъня. Усети как гадините запълзяха по врата му. Плесна ги, като наблюдаваше Ег и мислено му заповядваше да стои мирен.

— Бях момче, когато са се сражавали на Червена трева — каза той, когато реши, че никой друг няма да се обади. — Но бях скуайър на рицар, който се е бил за Червения дракон, а по-късно служих на друг, който е поддържал Черния. И от двете страни е имало храбри мъже.

— Храбри мъже — малко вяло повтори Кайл Котака.

— Герои. — Глендън Кълбото обърна щита си, така че всички да видят изрисувания върху него герб — огнено кълбо в червено и оранжево, носещо се през черно като нощта поле. — Аз нося кръвта на герой.

— Ти си син на Огненото кълбо — обади се Ег. — На Метеора.

Сир Глендън се усмихна за първи път, откакто беше с тях.

Сир Кайл Котака се вгледа внимателно в младежа.

— Как е възможно? На колко си години? Куентин Кълбото умря…

— … преди да се родя — довърши вместо него сир Глендън. — Но отново живее чрез мен. — С рязко движение той прибра меча си в ножницата. — Ще видите всички в Бели стени, когато спечеля драконовото яйце.