Ръкописът на Чансълър

— Ще се върна към самото начало — започна Чансълър. — Преди четири, пет месеца живеех по Западното крайбрежие, в Малибу. Беше късен следобед: забелязах един човек на брега, който гледаше вторачено в къщата ми. Излязох и го запитах какво иска. Оказа се, че знае кой съм: каза ми, че се казва Лонгуърт.

О’Брайън се стрелна напред в стола си и прикова очи в Питър. Устните му повториха името почти недоловимо: „Лонгуърт!“

— Да, Лонгуърт. Значи, го знаете.

— Продължавайте — прошепна агентът.

Питър отгатна причината за изумлението на О’Брайън. Алан Лонгуърт бе предал Хувър, бе изменил на Бюрото. И някак си се бе разчуло. Но Хувър е покойник, а предателят — на другия край на света, позорът — измит. Сега старши агент О’Брайън трябваше да чуе вестта, че потъналият в забрава Лонгуърт отново е изплувал на повърхността. Чансълър изпита някакво странно състрадание към този агент от кариерата, надхвърлил средната възраст.

— Лонгуърт ми каза, че искал да разговаря с мен, защото чел книгите ми. Имал да ми разкаже някаква история и вярвал, че аз съм човекът, който би могъл да я опише. Казах му, че не търся никакви сюжети. Тогава гой подхвърли необикновеното предположение за убийството на Хувър, свързвайки го с някакви изчезнали лични досиета. Каза ми да направя проверка на самоличността му. Имах възможност да го сторя и той явно е знаел това. Може би звучи налудничаво, но аз захапах въдицата. Господ ми е свидетел, че не повярвах. Хувър бе стар човек с дългогодишно сърдечно заболяване. Но идеята ме омагьоса. И фактът, че този Лонгуърт си бе направил труда да…

О’Брайън скокна от стола. Застана зад бюрото и загледа Питър с горящи очи.

— Лонгуърт… Досиетата… Кой ви изпрати при мене? Кой сте вие? Какво, по дяволите, съм за вас?

— Моля?

— Очаквате да ви повярвам? Пристигате от улицата посред нощ и ми дрънкате разни измислици! Какво, за бога, искате от мен?

— Не разбирам за какво говорите — отвърна Чансълър напълно объркан. — Никога досега не съм ви виждал.

— Солтър и Крепс! Хайде, карайте! Солтър и Крепс! W те бяха там, нали?

— Кои са Солтър и Крепс? Къде да са били?

О’Брайън се извърна. Дишаше тежко.

— Знаете къде. Нерегистрирано покритие. А Лонуърт е на Хавайските острови.

— Той живее на Мауи — подкрепи го Питър. — Отплатили му се по този начин. Другите две имена не съм чувал. Не ги е споменавал въобще. С Лонгуърт ли са работили?

О’Брайън стоеше неподвижно. Постепенно се извърнакъм Чансълър и присви очи:

— Работили с Лонгуърт? — едва чуто прошепна. — Какво искате да кажете с това „работили заедно“?

— Точно така. Лонгуърт бил прехвърлен от Бюрото на работа под дълбоко законспирирано прикритие в Държавния департамент. Но това не е било истина. Просто прикритие. Дотолкова успях да проуча. Но ме изумява това, че вие тук знаете въобще за Лонгуърт.

Старши агентът продължаваше да гледа мълчаливо. Ужасените му зеници се разшириха.

— Вие сте напълно чист?

— Какво?

— Вие сте чист? Пристигате направо от улицата и сте съвършено чист.

— Какво значи това, че съм „чист“?

— Ако не сте, не бихте говорили всичко това… Би било лудост. „Дълбоко законспирирано прикритие в Държавния…“ О, боже! — О’Брайън сякаш беше в транс, даваше си сметка за напрежението, но не можеше да се отърси от него. Подпря се на бюрото, ръцете му се впиха в дървото. Притвори очи.

Питър се разтревожи:

— Може би е по-добре да ме заведете при друг?

— Не. Почакайте малко. Моля ви.

— Няма смисъл. — Питър се надигна от стола си. — Както сам казахте, това не е за вас. Нека поговоря с някого от другите дежурни офицери.

— Няма други.

— Казахте по телефона…

— Знам какво съм казал. Опитайте да разберете! Трябва с мен да разговаряте! Да ми кажете всичко, което знаете! Всяка подробност!

„Никога“, помисли си Питър. Няма да спомене за Алисън, тя не бива да бъде намесена. Пък и няма желание да продължи разказа си пред този необяснимо възбуден човек.

— Искам други да ме изслушат.

О’Брайън примигна няколко пъти. Дойде на себе си, пристъпи сковано към полицата в другия край на кабинета, извади касетофон и се върна към бюрото. Седна и отвори долното чекмедже. Извади малка пластмасова касета.

— Неразпечатана е, касетата е неизползувана. Ще я изпробвам, ако желаете. — Агентът отвори кутията, изтегли касетата и я сложи в магнитофона. — Имате честната ми дума. Другите ще чуят каквото ми разкажете.

— Записът не върши работа.

— Трябва да ми се доверите — каза О’Брайън. — Каквото и да мислите за поведението ми преди няколко минути, трябва да ми се доверите. Ще запишем целия ви разказ. Не си казвайте името. Кажете, че сте писател, това е всичко. Назовете имената на всички участвуващи, без тези, които са лично или професионално свързани с вас. Ако се окаже невъзможно, ако трябва да ги споменете във връзка със събитието, вдигнете ръка. Ще спра магнитофона и ще помислим какво да правим. Приемате ли?

— Не — възрази Чансълър. — Сега почакайте вие. Не съм дошъл тук за това.