Читаем Ръкописът на Чансълър полностью

Таксито бързо напредваше по Седемнадесета улица към Ню Йорк Авеню и Коркорановата галерия. Стигнаха червен светофар. Колата спря. Светлините в галерията още светеха. Питър бе прочел във вестниците за някаква гостуваща изложба от Брюкселския музей.

Светофарът още не се сменяше! Сивата кола щеше да ги застигне всеки момент. Питър бръкна в джоба за портфейла си. Имаше няколко дребни и две десетдоларови банкноти. Взе ги и се обърна към шофьора:

— Моля ви дами направите услуга. Ще трябва да вляза в Коркорановата галерия, но искам да ме чакате пред входа със запален мотор и лампичка „заето“ на покрива. Ако се забавя повече от десет минути, не се притеснявайте, все едно, ще ви заплатя.

Шофьорът видя десетачките и каза:

— Мислех, че жена ми наистина е болна. Кой, по дяволите, беше оня отзад? Опита да отвори вратата…

— Не е важно — прекъсна го Питър. — Светна зелено. Моля ви, направете, каквото ви казах.

— Щом като искате. Давам ви десет минути.

— Десет — съгласи се Питър и скокна навън. Стъклените врати бяха затворени. Вътре стоеше униформен портиер зад малко бюро. Чансълър енергично се изкачи по стъпалата и отвори вратите. Портиерът го изгледа, но не направи опит да го спре.

— Мога ли да видя поканата ви, сър?

— За изложбата?

— Да, сър.

— Много ми е неприятно — бързо заговори Питър, като бръкна за портфейла си. — Аз съм от „Ню Йорк Таймс“. Трябва да направя репортаж от изложбата за неделния брой. Но ми се случи автомобилна злополука преди малко и сега просто не мога да намеря…

Молеше се на бога пропускът да се окаже в портфейла. Преди година бе написал няколко неща за „Таймс“ и му бяха дали временен журналистически пропуск.

Намери го между кредитните карти. Показа го на портиера, закривайки с палец изтеклата дата. Ръката му трепереше. Дали портиерът не забеляза?

— Добре. Не се притеснявайте. Само се разпишете в книгата за посетители.

Чансълър се надвеси над бюрото, взе привързаната с верижка химикалка и надраска името си.

— Къде е изложбата?

— Вземете някой от асансьорите вдясно. На втория етаж.

Стигна до асансьорите и ги повика. Погледна към портиера. Той не му обръщаше внимание. Асансьорът пристигна, но Питър нямаше намерение да влиза. Искаше шумът му да прикрие шума от стъпките му и бързо да изтича до другия изход на галерията.

Разнесе се друг шум. Стъклените врати зад него се разтвориха и Чансълър видя човека от сивата кола. Решението бе мигновено. Влезе в отворения асансьор и натисна който бутон му падна. Вратите се затвориха. Асансьорът потегли.

Попадна сред шумна и многолюдна тълпа и море от светлини, които се сипеха от тавана. Сервитьори в червени сака разнасяха сребърни подноси сред посетителите. Навсякъде се виждаха картини и скулптури, окъпани в прожектори. Гостите бяха от дипломатическото тяло, хора от печата. Питър видя неколцина познати.

Взе чаша шампанско от един поднос. Бързо я пресуши, но задържа празната чаша отчасти за да прикрива лицето си и да се огледа.

— Вие сте Питър Чансълър. Навсякъде бих ви познала! — Това бе една Брунхилда, шлемът на валкюра представляваше шапка с цветя над вагнеровското лице. — Кога излиза новата ви книга?

— Не работя в момента нищо.

— А защо сте във Вашингтон?

Питър погледна към стената:

— Имам слабост към фламандското изкуство.

Брунхилда държеше бележник и молив в ръка. Написа, като говореше: „Поканен от белгийското посолство… като ценител на фламандската живопис…“

— Не съм казал такова нещо — запротестира Чансълър, — не съм.

През тълпата зърна как вратата на асансьора се отвори и излезе преследвачът, който преди няколко мига се бе втурнал след него през стъклените врати.

Брунхилда нещо му говореше, но Питър не я чуваше.

— Бих предпочела да изкарате един флирт със съпругата на някой посланик, на кой да е посланик.

— Има ли натам стълбище?

— Какво?

— Стълбище? Изход? — Чансълър я хвана за лакътя и я извърна така, че пищното й тяло да го скрие от погледа на преследвача.

— Струва ми се, че ви познах! — Тъничкият креслив женски глас принадлежеше на русокоса журналистка, която Питър слабо познаваше. — Вие сте Питър Чансълър, писателят.

— Почти отгатнахте. Знаете ли къде има изход? Трябва да сляза моментално!

— Вземете асансьора! — каза журналистката. — Ето го! — И отстъпи да му покаже.

Това движение привлече вниманието на непознатия. Той тръгна към Питър. Чансълър се оттегли назад.

Непознатият си пробиваше път сред гостите. В най-отдалечения край на залата зад маса с ордьоври влезе сервитьор през летящи врати. Чансълър пусна чашата и хванал под ръка двете удивени журналистки, се упъти към вратите.

Преследвачът бе на крачки след него, а летящите врати точно зад масата. Питър се дръпна встрани, без да пуска жените. Когато непознатият се отскубна от тълпата, Чансълър завъртя жените и ги блъсна с всичка сила към затичания към него мъж. Той изкрещя. Моливът на дебелата журналистка се бе забил в устната му. Бликна кръв. Питър хвана с две ръце масата, отрупана с ястия и две грамадни купи пунш, повдигна я и всички сребърни прибори, чаши, питиета и ястия се обърнаха на пода.

Перейти на страницу:

Похожие книги