Читаем Ръкописът на Чансълър полностью

— Добре. Сега сме като двама гладиатори, които се дебнат.

— Може би.

— Ако е така, вие губите битката. Шофьорът ми ви наблюдава от верандата.

Чансълър се извърна към верандата. Шофьорът стоеше неподвижен с пистолет в ръка.

— Вие смятате, че съм дошъл да ви убия? — запита Чансълър.

— Не знам какво да мисля. Знам само, че не бива нищо да спъва откриването на досиетата. Аз с готовност бих отдал собствения си живот, за да успее това дело.

— Досиетата от буквите „М“ до „Z“. Човекът, който ги притежава, говори със страхотен шепот по телефона и заплашва своите жертви. И той е един от четиримата. Банър, Парис, Венис или Кристофър. А може и Браво: това не е изключено. Така допускам. Той се е добрал до Филис Максуел, Пол Брумли, генерал-лейтенант Брус Макандрю. Генералът тъкмо се е готвел да направи разкрития за една потулена от преди двадесет и две години военна операция, не е могъл да живее повече с тайната и тогава го принуждават да замълчи. Още колко души са станали жертва на този човек, никой не знае. Но ако той не бъде спрян, ако досиетата не бъдат открити и унищожени, той ще държи в ръцете си цялото правителство и съдбините на страната.

Питър изрече всичко това с равен глас, но думите му оказаха своето въздействие.

— Знаете неща, които могат да ви струват живота — каза Сейнт-Клеър.

— След като едва не го загубих на няколко пъти, и то благодарение на вас, думите ви не ме изненадват. Само ме плашат. Искам да сложа край на всичко това.

— Аз също очаквам този край. И мечтая досиетата да бъдат открити. Дано всичко свърши така.

— Има начин да го постигнете. Да се гарантира успехът.

— Как?

— Разкрийте публично имената на хората от вашата група. Разкажете за изчезналите досиета на Хувър. Насилете нещата.

— Вие да не сте полудели?

— Защо?

— Въпросът е далеч по-сложен, отколкото ви се струва. — Сейнт-Клеър се приближи към един фотьойл. Постави ръце върху облегалката, изящните му пръсти деликатно се откроиха върху дамаската. Те трепереха. — Казахте, че Брумли ви е съобщил името ми. Как?

— Проследи ме в един влак и се опита да ме убие. Казали му, че съм завършил романа си и вътре разкривам неща за неговото семейство. Доколкото разбрах, подобна информация би могла да дойде само от вас. Той си послужи с името ви. Изведнъж всичко се изясни. От началото, от самото начало. Още от Парк Форест. Аз ви бях длъжник и вие взехте каквото ви се полагаше. Сега повече нямам задължения към вас.

Сейнт-Клеър вдигна очи.

— Дълг към мен ли? Такъв дълг никога не сте имали! Но допускам, че имате дълг към отечеството си!

— Приемам. Но как да се разплатя? — Питър повиши глас. — Като разглася вашите имена? Като съобщя на отечеството — щом като дълговете трябва да се изплащат, — че досиетата на Хувър са изчезнали?

— Моля ви! — Сейнт-Клеър вдигна ръка. — Опитайте се да проумеете. Ние се събрахме при екстрени обстоятелства…

— За да попречите на маниака — прекъсна го Чансълър.

— Да се опитаме да спрем маниака — потвърди Браво. — Преследвайки тази цел в доста направления, превишихме правата си. Ние заобикаляхме държавния апарат, защото смятахме, че имаме основания. Знаехме, че може да има провал, знаехме, че това, за което се борим, може да бъде разрушено. Знаехме го. Но единствената ни цел бе справедливостта и единствената ни закрила — анонимността.

— Изменете правилата на играта! Един от вас вече го извърши!

— Тогава той трябва да бъде открит. Но останалите не бива да плащат заради него.

— Явно не ме разбирате. Повече не съм ви длъжен, мистър Сейнт-Клеър. Вие ме използувахте. Вие ме манипулирахте, вие ме тормозехте, вадехте ме от релсите, едва не загубих разсъдъка си. За какво? За да можете, вие, Пентагонът, ФБР — доколкото знам, Белият дом, Министерството на правосъдието, Конгресът… и половината от правителството да живеете, както си знаете? Да заблуждавате хората, че досиетата са унищожени, когато те не са! Аз не ви моля, аз настоявам! Или сами ще направите публични разкрития, или ще го направя аз!

Сейнт-Клеър успя да овладее тремора, но не успя да го скрие. Дългите му тънки пръсти се впиваха във фотьойла.

— Разкажете ми за Варак. Аз имам право да знам. Той ми беше приятел.

Чансълър му разказа, пропускайки твърдението на Варак, че ключът на загадката е Часонг. Алисън бе твърде тясно свързана с тази загадка. Не би желал да довери на Сейнт-Клеър нищо, свързано с нея.

— Той почина — продължи Питър, — убеден, че не сте вие, а някой от останалите четирима. „В никакъв случай Браво“, повтори той на няколко пъти.

— А вие? Вие убеден ли сте?

— Не още, но вие може да ме убедите. Дайте гласност на нещата.

— Разбирам. — Сейнт-Клеър се обърна и се загледа към водите на залива. — Варак ви е казал, че сте манипулиран отчасти с истина, отчасти с лъжа. Обясни ли ви точно?

— Разбира се. Изчезналите досиета са истината. Убийството на Хувър — лъжата. Аз и без това не повярвах. То е само презумпция в книгата ми… Достатъчно разговаряхме. Искам вашия отговор. Ще дадете ли гласност на нещата, или аз да го направя?

Перейти на страницу:

Похожие книги