Ръкописът на Чансълър

Волност, напълно неприемлива за академичните дебри на „Парк Форест“.

Но Чансълър знаеше, че за комисията съществува още по-сериозен недостатък. Работата му бе написана страстно и гневно, а в една докторска дисертация няма място за чувства.

Твърдението, че финансовите магнати пасивно са стояли настрана, докато група фанатизирани психопати кроели съдбата на Германия след падането на Ваймарската република, бе нелепо. Не само нелепо, но напълно лъжливо. В същност многонационалните корпорации едва смогвали да захранват вълчия апетит на нацистката глутница. И колкото по-могъща ставала глутницата, толкова по-хищнически се разпалвали апетитите на пазара.

Целите и методите на германските нацисти били изоставени на заден план в интерес на икономическото развитие. Изоставени! Нищо подобно! С тях се съобразяваха, в крайна сметка дори ги бяха приели успоредно със стремглаво растящите приходи. Финансовите магнати издадоха на икономиката на болната нацистка Германия свидетелство за прекрасно здравословно състояние. А сред колосите на световния капитал, които тъпчеха гушата на орела на Вермахта, имаше и немалко уважавани индустриалци от Америка.

В това се състоеше проблемът. Чансълър не можеше да назове открито тези корпорации, защото нямаше неопровержими доказателства, а онези, които му бяха дали информация и го бяха насочили към съответни източници, не желаеха да се разкрият имената им. Това бяха все наплашени, уморени стари хора, които живееха от пенсии, отпуснати от правителството или от разни компании. Каквото било — било. То си оставаше в миналото. Те не поемаха риска да загубят благоволението на своите покровители. Ако Чансълър направеше публично достояние своите разговори с тях, те щяха да го опровергаят. Всичко бе толкова просто.

И все пак не беше толкова просто. То се бе случило. Истината не се знаеше и Питър много искаше да я разкаже. Вярно е, че не желаеше да разсипе старините на тия хора, обикновени изпълнители на една политика, която сами не са разбирали, политика, замисляна от толкова високостоящи в йерархическата стълбица, че те често ги знаеха само по имена. Но и не биваше да се бяга от неписаната история.

Затова Чансълър прибягна до единствената възможност: той промени имената на финансовите магнати, но по такъв начин, че да не остави място за догадки и съмнения относно самоличността им. Всеки, който чете вестник, веднага би се досетил за кого става дума.

Това се оказа непростимата му грешка. Той повдигаше провокационни въпроси, чиято правдоподобност малцина биха желали да признаят. Когато корпорациите и фондациите отпускаха средства, те гледаха благосклонно на университета в Парк Форест, чието студентско тяло не представляваше опасност. Трябваше ли тогава да се рискува този благоприятен статут, заради докторската дисертация на един-единствен кандидат?

Господи! Две изгубени години! Съществуваха и други възможности, разбира се. Можеше да се прехвърли в друг университет и там да предложи работата си. Но какво щеше да излезе от това? Струваше ли си? Да се сблъска с още един отказ? Това усещане се таеше в сянката на съмненията му. Питър бе честен пред себе си. Знаеше, че дисертацията му не е уникална или съвършена. Той просто анализираше един период от недалечното минало, който го изпълваше с възмущение заради множеството общи черти с настоящето. Нищо не се бе променило. Лъжите, с които си бяха служили преди четиридесет години, се използуваха и днес. Но Питър не искаше да отвърне глава от всичко това; и нямаше да отстъпи. Щеше да разкрие истината. Все някак си щеше да намери начин.

Възмущението му обаче не можеше да замести компетентното научно изследване. Загрижеността му за живите източници едва ли би могла да замени обективното проучване. Макар и неохотно, Питър призна обоснованото решение на комисията. Работата му в академично отношение бе ни риба, ни рак. Той си служеше отчасти с факти, отчасти с фантазия.

Две пропаднали години!

Телефонът на секретарката не звънна, а леко забръмча. Този звук напомни на Чансълър за слуховете, че Мънро Сейнт-Клеър имал специална пряка телефонна връзка с Белия дом по всяко време на денонощието. Говореше се, че тази телефонна линия единствено нарушавала пълното уединение, което си бе наложил.

— Да, господин посланик — каза секретарката, — ще го поканя да влезе… Точно така. Ако имате нужда от мен, мога да остана. — Явно повече не бе нужна и на Питър му се стори, че това я наскърби. Стражът от преторианската гвардия бе освободен. — Канени сте на прием у декана в шест и половина — продължи тя. Последва кратка пауза. После тя отговори: — Да, сър, ще позвъня да предам вашите извинения. Лека нощ, мистър Сейнт-Клеър. — Секретарката погледна към Чансълър: — Може да влезете — каза тя, а в погледа й се четеше въпрос.

— Благодаря. — Питър стана от неудобния стол с високата, права облегалка и добави: — И аз самият не знам защо съм тук.