Ръкописът на Чансълър

Всичко ставаше ясно. Всичко. Ужасното лице-маска. Сребристият „Континентал“. Чистият, поправен „Шевролет“ в гаража във Вашингтон. Блестящият „Мерцедес“ пред дома му в Ню Йорк. Бележката на вратата.

Това бе дело на Лонгуърт. Навсякъде Лонгуърт. Гротескното, напудрено лице, дългите тъмни коси, тъмните очила… и натрапването на спомена за чудовищната среднощна буря преди година, която завърши със смърт. Лонгуърт е проучил всичко. Той се опитва да влуди Чансълър. Но защо?

Питър се върна на дивана, трябваше да приседне, да прогони болката от слепоочията. Погледът му падна върху вестника и веднага реши какво да предприеме по-нататък.

Алисън Макандрю.

16

Откри номера й в нюйоркския телефонен указател, но телефонът не даваше сигнал. Това означаваше, че има нов, необявен номер.

Тогава позвъни в агенцията „Уолтър Грийн“: секретарката съобщи, че мис Макандрю ще отсъствува няколко дни. Не обясни защо, нито пък той попита.

Но поне взе адреса й. Жилищен блок на Петдесет и четвърта Източна улица. Знаеше къде се намира — до реката. Нямаше избор. Трябваше да се види с тази жена, да поговори с нея.

Нахвърли пътни дрехи в „Мерцедеса“, сложи ръкописа в чантата и пое към града.

Вратата отвори тя, в големите й тъжни очи се четеше интелигентност и любопитство. Може би любопитство, примесено с раздразнение, независимо от тъгата по лицето й. Тя бе висока, носеше сдържаността на баща си и чертите на майка си. Нежна, с елегантна, изваяна фигура, може би малко надменна. Светлокестенявите й коси бяха непретенциозно оформени. Носеше бежов панталон и жълта блузка, разкопчана на врата. Под очите й личаха тъмни кръгове, следите от скръбта бяха забележими, но не се натрапваха.

— Мистър Чансълър? — директно запита тя, без да му предложи ръка.

— Да — кимна Питър. — Благодаря ви, че ме приемате.

— Бяхте твърде убедителен по домофона. Заповядайте.

Той влезе в неголемия апартамент. Всекидневната беше модерна и функционална, преобладаваха правите и остри форми от хром и стъкло. Стая на дизайнер, от нея вееше студенина, но някакъв уют се внасяше от присъствието на домакинята. Въпреки външната прямота Алисън Макандрю притежаваше нескривана топлота. Посочи му един фотьойл. Той седна, а тя — срещу него.

— Бих ви предложила нещо за пиене, но не бих желала да ви задържам толкова.

— Разбирам.

— Все пак съм смутена, дори изпитвам някакво страхопочитание.

— Боже мой, за какво?

— То стана посредством баща ми. Аз „открих“ книгите ви едва преди няколко години. Имате почитателка в мое лице.

— Може би има още неколцина като вас, за радост на издателя ми. Но няма значение, не съм дошъл за това.

— Баща ми също харесваше книгите ви. Казваше, че сте много добър. Беше чел два пъти „Контраудар!“. Струваше му се страшна и твърде правдоподобна.

Питър беше изумен. Генералът не бе изразил тези свои чувства. Никакво възхищение, само съвършено бегло признание, че знае кой е Питър.

— Не знаех. Не ми го е казвал.

— Не бе склонен към ласкателство.

— Тогава разговаряхме за други неща. Много по-важни за него.

— Споменахте го по телефона. Че някакъв човек ви дал името му и казал, че са го принудили да напусне армията. Но защо? И как? Звучи невероятно. Не че нямаше хора, които искаха да напусне поста си, но те не биха могли да го принудят.

— А майка ви?

— Какво майка ми?

— Тя беше болна.

— Да, беше — потвърди момичето.

— Те са искали той да се отърве от нея, да я остави в клиника, но той отказал.

— Това бе негова работа. Не се знае дали, ако бе останала в клиника, щеше да получи по-добра помощ. Господ е свидетел, че той избра най-трудния за него път. Обичаше я, това бе важното.

Чансълър я наблюдаваше проницателно. Твърдостта, точните и отсечени думи бяха само фасада, а дълбоко зад тях се криеше чувствителна и ранима душа. Той не можеше да се стърпи. Реши да говори направо:

— Вие говорите, сякаш не сте я обичали.

Гняв проблесна в очите й.

— Майка ми се разболя, когато бях на шест години. В същност аз не я познавам. Не познавам жената, за която се е оженил баща ми, жената, която той цял живот не можа да забрави. Ако това ви подсказва нещо?

— Прощавайте. Държа се като глупак. Сега разбирам.

— Не като глупак, а като писател. Аз дълго имах близък приятел писател. Вие просто си играете с хората, без да искате.

— Не исках… — опита да се защити Питър.

— Зная. Казах, правите го, без да искате.

— Аз познавам ли приятеля ви?

— Може би. Той работи за телевизията. Живее в Калифорния. — Не спомена името му. Вместо това се пресегна към цигарите и запалката на съседната масичка. — Защо според вас баща ми е бил принуден да напусне армията?

Чансълър се смути.

— Нали току-що ви казах. Заради майка ви.

Тя остави запалката, без да снема от него очи.

— Какво?

— От армията са настоявали да я остави в някаква клиника за душевноболни. Той е отказал.

— И според вас това е причината?

— Така мисля.