Розата на Кахира

С Лайлет си бях разменил само най-обикновените думи. Исках да й дам време за съсредоточаване и събиране на мислите и не биваше да се възползвам от предимствата на положението си. И през ум не ми минаваше да пристъпя към нея с ориенталски претенции. Времето трябваше да развие желаните цветове, а що се отнася до нещата около самата нея, то гледах на свързаното с тях откровение с една безспорна напрегнатост, наистина, но исках да оставя тя да реши кога да стане това.

Стоях до муддабира, кормчията, на покрива на каютата, откъдето ми се откриваше свободен изглед по целия хоризонт. Абрахим не беше човек, който ще се откаже от едно преследване. Напротив, аз хранех твърдото убеждение, че той ще направи всичко възможно и невъзможно, за да изтръгне красивата плячка и да си отмъсти. Според законите на страната аз бях извършил заслужаващо смърт престъпление и той, на когото бе отнета най-скъпата собственост, на когото бяха засегнати свещените права, можеше просто да ме застреля, където и когато ме намереше, без и най-малко да пострада от този акт на саморазправа. Моето положение следователно никак не бе успокояващо и аз наблюдавах с чувство много близко до тревога един предмет, който следваше курса ни и все повече приближаваше нашия голям и поради това по-бавен плавателен съд. Първо бях видял само мачтите, рязко открояващи се на хоризонта. Но постепенно се бяха появили в пълна яснота големите латински платна, а сега можеше да се различи и дългият строен корпус, който се движеше под силния напор на сутрешния вятър с удивителна бързина по водната шир. Беше същият бърз ветроход, повикан вчера от Абрахим ага. Разпознах го веднага по едно закърпено място на предното платно, което вчера ми бе направило впечатление.

Скочих от покрива и се запътих към носа на кораба, където винаги седеше рейсът, за да следи фарватера и да дава съответните заповеди на кормчията. Сега се изправи.

— Виждаш ли сандала там отзад?

— Виждам го, ефенди. Той принадлежи на моя приятел Халид бен Мустафа и е най-добрият кораб между Судан и Ел Кахира.

— Твоят приятел Халид бен Мустафа още днес ще отиде при своите деди.

— Аз чувам какво говори устата ти, но не го разбирам!

— Той е заел кораба си на един мъж, който е мой смъртен враг. Между мен и него ще бъдат разменени куршуми и моят пръв изстрел ще отнесе Халид бен Мустафа.

— Аллах да ни пази, ефенди! Защо трябва синът на Мустафа да изкупва греховете на твоя враг?

— Защото му е заел своя кораб да ме преследва.

— Аз няма да позволя на моя съд да се разнесе мирисът на барут!

— Раббена халик! (Господ да те варди!) Защото ако твоята душа си помисли и една сричка само, която не ми харесва, първият куршум няма да улучи приятеля ти, а теб самия. Сега знаеш моите думи, Аллах да насочва мислите ти!

Хасан беше чул всичко и когато се отдалечих, заговори на рейса с настойчиви жестове. Сега не можех да сторя нищо повече и трябваше търпеливо да чакам развитието на събитието.

Предупрежденията на моя стар закрилник явно не останаха без последица, защото не мина много и видях да прибавят още една тикета, по-малко платно, за да увеличат бързината на кораба. Но скоро забелязах, че това можеше най-много да забави решаващия миг, но не и да го премахне.

Естествено аз бях твърдо решен на всичко, дори на крайни мерки. Един бакшиш вероятно щеше да окаже голямо въздействие, но аз познавах този сорт хора достатъчно добре и знаех, че камшикът на Омар и моята пушка ще вдъхнат по-голям респект, отколкото всяко друго средство.

И това мнение скоро се потвърди. Един от младите моряци се качи на малката лодка и изостана. Макар да не бях следил развоя на събитието, знаех, че е получил заповед да предупреди Халид бен Мустафа да се пази от куршума ми. Ориенталецът знае, че европеецът притежава по-добри оръжия и е по-сигурен стрелец от него, и поради това не изпитва никаква склонност да застане пред дулото на една франкска пушка.

Времето минаваше, сандалът идваше все по-близо и накрая ни настигна дотолкова, че оставеният пратеник можеше отново да се присъедини към нас. Неговата мисия не бе останала безрезултатна, защото, въпреки че онези бяха прибавили едно платно, за да поддържат еднакъв ход с нашия, не се насочваха към нас, а се държаха на предпазливо разстояние. А когато смъкнах с пушката един доста отдалечен ловджийски сокол, който се стрелкаше за риба над водата, бях твърдо убеден, че съм всял целебен страх на тези хора.

Абрахим ага естествено не беше доволен от тази голяма предпазливост. Видях го да търчи насам-натам със заканителни жестове и накрая овладя със сила кормилото. Сандалът се извъртя и взе курс към нас.

Запътих се с пушка в ръка към рейса.

— Виждаш ли твоя приятел Халид бен Мустафа, капитана, да седи отпред на носа?

— Виждам го, ефенди!

— Аз ще му говоря, за да го предупредя.

— Аллах да те просветли, ефендина! Каниш се да му отнемеш живота?

— Не, засега само ще го лиша от перото на рибар, което се повява на неговия тарбуш!