Розата на Кахира

Докато разказваше този щастлив миг от живота си, бледите му страни се бяха зачервили, а очите — изпълнили с блясък. Да, такъв си беше той: дързък, решителен, възползващ се от мига. Защо ли не бях постъпил и аз така с Лайлет!

— Тя сдържа думата си — продължи той. — Дойде и оттук насетне се виждахме всеки ден и скоро вече се занимавахме с обсъждане на нашето бъдеще. Един ден забелязах, че беше по-мълчалива и тиха от обикновено. Попитах я за причината и научих, че някакъв богат египтянин дошъл през деня при нейния зет и се пазарил вероятно за нея. Знаеш, че тук жените се продават или поне се придобиват срещу известна сума. На мен в момента ми липсваха средства, но въпреки това реших още на другия ден да посетя зетя, за да изпреваря другия. Варде щеше да го подготви.

На следващия предобед седях горе на платформата. По едно време чух шум, наведох се и видях двама мъже. Същевременно и те погледнаха нагоре и веднага ме забелязаха.

„Ааиб аалейху! (Позор за него!)“ — чух да вика единият, оглеждайки с мрачен поглед дувара, който бях използвал като стълба.

Кои бяха двамата? Зетят, когото още не познавах, с онзи египтянин? След известно време наредих да му предадат, че желая разговор с него, и получих отговора да отида утре. Защо чак утре? Не можех да се освободя от чувството, че срещу нас е пуснато в ход нещо враждебно, и с непреодолима потиснатост зачаках вечерта, за да говоря с Варде.

Времето на срещата ни дойде, но не и любимата. Чаках до късно през нощта, но напразно. Сега вече заветно желаех настъпването на деня, за да си изясня нещата при левантинеца.

Той ме посрещна с физиономия, по която злорадството бе явно изписано, и едва-едва спаси обичайната при едно посещение вежливост. Въпреки това аз му поднесох работата си с възможно най-голямо спокойствие и любезност, а после с напрегнатост заочаквах неговия отговор.

„Ти си един от ефендитата, повикани от хадифа (вицекраля) да му построят големи къщи, в които парата работи повече от сто мъже?“

„Да.“

„Мразя ги тези чужденци, дето идват само за да ни направят бедни. Ти никога вече няма да видиш Варде!“

Изявлението беше наистина достатъчно ясно, но въпреки това аз сдържах гнева си и всячески се постарах да го склоня да промени решението си. Напразно. А когато накрая настоях да говоря лично с момичето, той се надигна и ми даде съкрушаващия отговор:

„Ти наруши порядките и законите на страната и си видял лицето на една жена, която е станала собственост на друг. Варде вече замина с мъжа, на когото я дадох. Върви си и кракът ти повече да не стъпва на моя покрив!“

„Значи си я принудил да напусне тази къща?“

„Принудил — изсмя се оня. — Лъжеш се, чужденецо. Тя тръгна с радост към кораба, защото се надяваше да те намери там.“

„Мен? Значи сте я измамили, предали! Знаеш ли, окаянико, че аз ще я търся и ще я намеря? Но горко ти, когато ти подиря сметка!“

„Мълчи! Ти си аджамия в тази страна, иначе щеше да ти е известно, че имам власт да се разпореждам с жените от моята къща според угодата си. Махай се, докато моят гняв не те е препратил при закона!“

Той говореше истината и имаше право да доложи оскърблението, което му бях нанесъл в увлечението си. Ето защо се овладях и си тръгнах, твърдо решен да направя всичко възможно и да поема всякакъв риск, но да намеря отвлечената любима.

Възможно беше просто да ми е разправил приказка и Варде да е още при него, но моите разследвания скоро ме доведоха до убеждението, че е казал истината. Но толкова по-безрезултатни бяха всичките ми усилия да открия някоя следа от възлюбената, макар да не пропуснах нищо, което би ми дало и най-мъглявата надежда.

Така минаха месеци, които ми донесоха единствено убеждението, че трябва да се откажа. Но всичко в мен се бунтуваше срещу мисълта, че чудесното същество, което ме обичаше с целия плам на сърцето си, се намира в обятията на друг. Погледни ме… какво стана с мен?

Замълча. Познавах го и знаех, че всеки опит за утеха ще бъде безполезен.

— Не ти ли хрумна да научиш нещо чрез сестра й?

— Естествено. Това беше толкова близо до ума, че си го помислих още в първия час. Реших да говоря с нея, та дори и с това да се подхвърля на опасност. Но тя беше строго пазена, нямаше право вече да се качва на покрива. И понеже аз все пак не изоставих поста си на платформата, моят противник доведе нещата дотам, че хазаинът с хиляди уверения за своето съжаление ме уведоми за необходимостта да ми потърси друго жилище, тъй като сам той се нуждаел сега от моето.

— И ти се подчини доброволно на тая глупост?

— Волю-неволю, а и през ум не ми минаваше да се разправям с мъжа.

— И сега той наистина обитава помещенията?

— Не си го и помисля. Още стоят празни, въпреки че иска да ги даде под наем.

— Добре, аз ще отида при него и ще видя дали ще мога да ги получа за мен.

— За теб? — възкликна изненадано. — Вярно, имаш право. Иди, братле, ти ми вдъхваш нов живот! Ох, знаех си, че твоето идване ще ми донесе бодрост и кураж!