Рубиненочервено

— Към Темпъл — каза тя на шофьора. После стъклената преграда между шофьора и задната седалка се вдигна и таксито потегли.

— Сърдиш ли ми се? — попитах.

— Не. Разбира се, че не, съкровище. Ти нямаш никаква вина.

— Така е! Този тъп Нютон е виновен... — Опитах да се пошегувам, но майка ми не беше в настроение за шеги.

— Не, и той не е виновен. Ако изобщо някой има вина, то това съм аз. Надявах се, че ще ни се размине.

Гледах я с ококорени очи.

— Какво имаш предвид?

— Аз... мислех... надявах се... не исках... — Това пелтечене изобщо не беше характерно за нея. Изглеждаше напрегната и толкова сериозна, колкото я бях виждала само когато почина татко. — Не исках да е истина. През цялото време се надявах, че ще е Шарлот.

— Всички са вярвали в това! На никой не би му хрумнало, че Нютон е сгрешил в сметките. Баба сигурно ще откачи.

Таксито си проправяше път през натоварения трафик на „Пикадили“.

— Баба ти не е от значение — каза мама. — Кога се случи за първи път?

— Вчера. На път за „Селфриджис“.

— В колко часа?

— Малко след три следобед. Не знаех какво трябва да направя, затова се върнах обратно до къщи и позвъних на вратата. Но преди някой да отвори, отново се върнах в настоящето. Втория път беше през нощта. Скрих се в шкафа, но там спеше някой, някакъв прислужник. Един доста разярен прислужник. Преследваше ме из цялата къща и всички ме търсеха, защото мислеха, че съм крадец. Слава богу, върнах се обратно, преди да са успели да ме намерят. Третият път беше преди малко, в училище. Този път явно съм се озовала много по-назад във времето, защото хората носеха перуки... Мамо! Ако това ми се случва през няколко часа, никога няма да имам нормален живот! И всичко това само защото този проклет Нютон... — Самата аз забелязах, че тази шега започваше да се изтърква.

— Трябваше веднага да ми кажеш. — Мама ме погали по главата. — Можеше да ти се случи какво ли не!

— Исках да ти разкажа, но самата ти каза, че всички имаме прекалено развинтена фантазия.

— Но аз нямах предвид... Изобщо не си била подготвена за това, което ти се е случило. Съжалявам!

— Вината не е твоя, мамо! Никой не е могъл да знае.

— Аз знаех — отвърна майка ми. След кратко, неловко мълчание добави: — Ти си родена в същия ден като Шарлот.

— Не, не съм! Рожденият ми ден е на осми октомври, а нейния — на седми.

— И ти си родена на седми октомври, Гуендолин.

Не можех да повярвам на това, което казваше. Можех единствено да я зяпам.

— Излъгах за рождената ти дата — продължи майка ми. — Не беше трудно, защото се роди вкъщи, а акушерката, която попълни акта за раждане, прояви разбиране към нашето желание.

— Но защо?

— Единствено за да те предпазим, миличка.

Не я разбирах.

— Да ме предпазите? От какво? Сега въпреки това се случи.

— Ние... аз исках да имаш нормално детство. Безгрижно детство. — Майка ми ме погледна настойчиво. — А и можеше да не си наследила гена.

— Въпреки че съм родена на определения от Нютон ден?

— Известно е, че надеждата умира последна — отвърна мама. — И престани с този Исак Нютон. Той е само един от многото, занимавали се с това. Тази история е много по-голяма, отколкото можеш да си представиш. Много по-голяма, много по-стара и много по-могъща. И много опасна. Исках да те държа настрана.

— От какво да ме държиш настрана?

Мама въздъхна.

— Беше глупаво от моя страна. Би трябвало да знам, че не е възможно. Моля те, прости ми.

— Мамо! — гласът ми почти пресекна. — Нямам абсолютно никаква представа за какво говориш. — С всяко следващо нейно изречение объркването и отчаянието ми нарастваха. — Знам само, че с мен се случва нещо, което изобщо не би трябвало да се случва. И че това е изключително изнервящо! През няколко часа ми се завива свят и се озовавам в друго време. Нямам никаква представа какво да направя, за да спре!

— Затова сега отиваме при тях — отвърна майка ми.

Виждах, че отчаянието ми я тревожи. Никога досега не я бях виждала толкова притеснена.

— А те са...?

— Пазителите. Древно тайно общество, наричано още Ложата на граф Сен Жермен. — Тя погледна през прозореца. — Всеки момент ще пристигнем.

— Тайно общество! Искаш да ме заведеш в някаква съмнителна секта? Мамо!

— Не е секта. Но със сигурност са съмнителни. — Майка ми си пое дълбоко въздух и затвори очи. — Твоят дядо бе член на тази ложа — продължи тя. — А преди него неговият баща, както и неговият дядо. Исак Нютон също е бил член, както и Уелингтън, Клапрот, Арнет, Ханерман, Карл фон Хесен-Касел, разбира се и всички Де Вилърс, и много, много други... Баба ти твърди, че Чърчил и Айнщайн също са били членове на ложата.

Повечето имена не ми говореха нищо.

— Но с какво се занимават?

— Това е... хм — рече мама. — Занимават се с древни митове. И с времето. И с хора като теб.

— Толкова ли много има като мен?

Мама поклати глава.

— Само дванайсет. И повечето от тях отдавна са мъртви.

Таксито спря и преградата се спусна надолу. Майка ми подаде на шофьора няколко банкноти.

— Задръжте рестото.