— Красивите Карпати са моята родина. Княжество Трансилвания. Какво се случва там през двайсет и първи век? — Гласът му звучеше малко пресипнало и в него определено се долавяше нещо като копнеж. — И какво става с народа на куруците?
Народът на какво? Куруците? Никога не съм ги чувала.
— Ами, в нашето време не се говори много за Трансилвания — казах внимателно. Ако трябва да съм честна, дори не знаех къде се намира. А Карпатите ги знаех само като понятие. Когато Лесли говореше за чичо си Лео от Йоркшир, обичаше да казва: „
— Кой управлява Трансилвания през двайсет и първи век? — искаше да знае Ракоци. Стойката му беше напрегната, сякаш всеки миг ще скочи от стола, ако отговорът ми не му се харесаше.
Хм, хм. Добър въпрос. Беше ли част от България? Или може би Румъния? Или Унгария?
— Не знам — отвърнах честно. — Толкова е далеч. Ще попитам госпожа Каунтьр. Това е нашата учителка по география.
Ракоци изглеждаше разочарован. Може би щеше да е по-добре да го бях излъгала.
— А какво е положението с колониите в двайсет и първи век? — попита лорд Бромптън.
С облекчение видях как Ракоци отново се облегна на стола си. А и не се разпадна на прах, когато слънцето се показа иззад облаците и потопи стаята в сияйна светлина.
Известно време разговаряхме почти без напрежение за Америка и Ямайка, и за няколко острова, за които за мой срам никога не бях чувала. Лорд Бромптън беше доста смаян, че всички те се управляваха сами. (Всъщност така предполагах, не бях съвсем сигурна.) Естествено, не повярва на нито една моя дума и непрестанно избухваше в смях. Ракоци не се включи повече в нашия разговор, просто разглеждаше ту дългите си орлови нокти, ту тапетите по стените. От време на време поглеждаше и към мен.
— Ех, някак си го намирам за много потискащо, че сте само една актриса — въздъхна лорд Бромптън. - Колко жалко, защото с най-голямо удоволствие бих ви повярвал.
— Е — казах с разбиране, — на ваше място и аз не бих повярвала на всичко това. За съжаление нямам доказателства... О, почакайте! — Бръкнах в деколтето си и извадих телефона си.
— Какво е това? Табакера?
— Не! — Отворих телефона си, който изпиука, защото не намери мрежа. Разбира се, че няма да има обхват. — Това е... няма значение. С него мога да правя снимки.
— Да рисувате снимки?
Поклатих глава и вдигнах телефона във въздуха, така че лордът и Ракоци се появиха на дисплея.
— Усмихнете се. Така, готово.
Тъй като слънцето светеше прекалено силно, не се включи светкавицата. Жалко. Това щеше много да ги впечатли.
— Какво е това? — Лорд Бромптън бе повдигнал тлъстите си сланини изумително бързо и идваше към мен. Показах му снимката върху дисплея. Двамата с Ракоци бяха излезнали много добре. — Но... какво е това? Как е възможно?
— Наричаме го фотографиране.
Дебелите пръсти на лорда поглаждаха въодушевено телефона.
— Великолепно! Ракоци, трябва да видите това.
— Не, благодаря — рече той лениво.
— Не знам как го правите, но това е най-добрият трик, който някога съм виждал. О, какво стана?
Върху екрана вече се виждаше Лесли, защото лордът бе натиснал едно от копчетата.
— Това е моята приятелка Лесли — казах с копнеж. — Снимката е от миналата седмица. Виждате ли, там отзад, това е „Мерилбоун“, а това там е „Аведа“. Майка ми винаги си купува лака за коса оттам. — Изведнъж почувствах ужасна носталгия. — А това тук е част от такси. Нещо като карета, но се движи без коне...
— Какво искате за тази магическа кутийка? Ще платя всяка цена, всяка!
— Хм, не, наистина, не е за продан. Трябва ми. — С извинителен жест затворих магическата кутийка — ъъъ, телефона — и отново го пуснах в скривалището му в корсета.
Точно навреме, защото вратата се отвори и графът и Гидиън се върнаха — графът, усмихвайки се развеселено, докато Гидиън бе по-скоро сериозен. Сега и Ракоци стана от стола си.
Гидиън ми отправи изучаващ поглед, на който аз предизвикателно отвърнах. Да не би да си е мислел, че докато го няма ще избягам? Не че не го заслужаваше. В крайна сметка той настояваше да стоя винаги до него, за да може при първа възможност да ме стави сама.
— Е, лорд Бромптън, ще ви хареса ли да живеете в двайсет и първи век? — попита графът.
— Със сигурност! Какви невероятни хрумвания имате само — каза лордът и плесна с ръце. — Беше наистина много забавно.
— Знаех, че ще ви хареса. Но спокойно можехте да предложите на бедното дете да седне.