Рубиненочервено

Все още ми бе трудно да приема теорията на Гидиън, че можехме да бъдем подмамени в капан. Макар Маргрет Тилни изрично да бе пожелала да говори с мен, не тя бе определила кога да стане това. Дори и да имаше намерение да ми устрои капан, не би могла да знае в кой ден и час от живота й ще се появим. И бе почти невъзможно Люси и Пол да успеят да ни издебнат точно в избрания от нас момент.

Напълно произволно бе решено да е през юни 1912 година. Тогава Маргрет Тилни е била на трийсет и пет и е живяла с мъжа си и трите им деца в къща в Белгравия*. И точно там щяхме да я посетим.

* Най-луксозният квартал в Лондон. — Бел. прев.

Вдигнах глава и забелязах, че погледът на Гидиън е насочен към мен. Или по-точно казано — към деколтето ми. Е, това вече бе върхът!

— Хей, да не би да зяпаш гърдите ми? — изсъсках възмутено.

Той се ухили.

— Не директно — прошепна в отговор.

Просветна ми какво има предвид. Помислих си, че по времето на рококо е било значително по-лесно да криеш предмети под купищата дантели. За съжаление бяхме привлекли вниманието на господин Джордж, който се приведе напред.

— Това да не е мобилен телефон? Не може да носиш предмети от нашето време в миналото!

— Защо не? Може да се окаже от полза! — (Снимката на Ракоци и лорд Бромптън беше станала супер!) — Ако последния път Гидиън бе имал читав пистолет, щеше да ни е значително по-лесно.

Гидиън завъртя очи.

— Представи си, че загубиш телефона си в миналото — каза господин Де Вилърс. — Най-вероятно този, който го намери, няма да знае какво да прави с него. Но е възможно и да е тъкмо обратното. И тогава телефонът ти ще промени бъдещето. Ами ако е пистолет! Не ми се мисли какво ще се случи, ако на човечеството му хрумне по-рано идеята да използва автоматични оръжия.

— Освен това, тези предмети са доказателство за вашето и нашето съществуване — каза доктор Уайт. — Заради незначителна грешка всичко може да се промени и да се застраши континуума.

Задъвках долната си устна, докато размишлявах доколко лютивият спрей, който бих могла да загубя в осемнайсети век, би променил бъдещето на хората. Може би към добро, ако попаднеше в правилните ръце...

Господин Джордж протегна ръка.

— Аз ще ти го пазя.

С въздишка бръкнах в деколтето си и поставих телефона в ръката му.

— Но след това веднага си го искам обратно!

— Готови ли сте най-сетне? — осведоми се доктор Уайт. — Хронографът е на линия.

Аз бях готова. Усещах леко присвиване в корема и трябваше да призная, че това тук ми се струваше много по-интересно, отколкото да трябва да кисна в сутерена през някоя скучна година и да пиша домашните си.

Гидиън ми хвърли изучаващ поглед. Може би обмисляше какво друго съм скрила. Невинно отвърнах на погледа му — едва при следващото пътуване щях да мога да взема лютивия спрей. Жалко.

— Готова ли си, Гуендолин? — попита той накрая.

Усмихнах му се.

— Готова съм, ако и ти си готов.

Векът е разглобен. О, дял проклет:

да си роден, за да го слагаш в ред!*

„ХАМЛЕТ“, УИЛЯМ ШЕКСПИР

* Превод Валери Петров. — Бел. прев.

Глава 15

Един файтон на пазителите ни откара от Темпъл до Белгравия. Движехме се покрай брега на Темза и този път можех да разпозная много от познатите ми места в Лондон. Слънцето огряваше Биг Бен и Уестминстърското абатство и за моя огромна радост по широките булеварди се разхождаха хора с шапки, слънчобрани и светли рокли като моята. Парковете искряха в зелено, улиците бяха грижливо павирани и никъде не се виждаше кал.

— Тук наоколо всичко изглежда като декор за някой мюзикъл — казах. — И аз искам такъв слънчобран.

— Улучихме хубав ден — каза Гидиън. — И хубава година.

Той бе оставил цилиндъра си в сутерена и тъй като на негово място щях да направя абсолютно същото, не го направих на въпрос.

— Защо просто не издебнем Маргрет в Темпъл, когато дойде, за да елапсира?

— Вече опитах два пъти. Не ми беше лесно да убедя пазителите в добрите си намерения, въпреки паролите и пръстена ми. Винаги е трудно да се предвидят действията на пазителите в миналото. При съмнение са обучени по-скоро да защитават познатия им и закрилян от тях пътуващ във времето, отколкото посетителя от бъдещето, който почти или изобщо не познават. Както и сториха през нощта и на сутринта. Ако я посетим в дома й може би ще имаме повече успех. И при всички случаи изненадата ще е по-голяма.

— Но не е ли възможно да бъде охранявана ден и нощ от някой, който само чака да се появим? Всъщност от много години тя вече ни очаква, нали така?

— В хрониките на пазителите не е отбелязано нищо за допълнителна охрана. Само задължителния пазител, който наблюдава къщата на съответния пътуващ във времето.

— Мъжът в черно — извиках аз. — Пред нас също стои един такъв.

— Явно не особено незабележимо — ухили се Гидиън.

— Не, дори изобщо. Малката ми сестра го смята за магьосник. — Като казах това, ми хрумна нещо. —Имаш ли братя или сестри?

— По-малък брат. Е, не е чак толкова малък. На седемнайсет е.

— Ами ти на колко си?