Сам Крайстър Тайната наТоринската плащаница

Малко след девет Ник заключва входната врата и тръгва към отдалечения на трийсет минути с кола остров Търминал, източно от Сан Педро и западно от Лонг Бийч. Яхтеното пристанище „Ал Ларсън“ на Сийсайд авеню е под управлението на Лосанджелиската пристанищна администрация и разполага с над сто места за плавателни съдове с дължина между шест и петнайсет метра. Точно по средата е единствената гордост и радост на полицай Каракандес. Единственото нещо, което му помага да запази здравия си разум.

„Реюниън“ не е от яхтите, които привличат погледа. Всъщност деветтонната едномачтова платноходка „Хилиард“ е истинско грозно пате сред лодките. Никоя разголена манекенка или плейбой не биха припарили до нея, камо ли да се качат. Но след смъртта на съпругата и сина си Ник се влюби в това ръждясало корито и спаси кила му от ковано желязо и белите му дъбови ребра от корабната морга. Възстановяването на лодката беше полезно, ако не за джоба, то поне за душата му. Всеки излишен цент отиваше за ремонта – обков и запушване на цепнатините, нов централен кокпит с рул, три каюти, освежени с махагонова облицовка, ново покритие от стъклопласт върху масивните чамови палуби.

Цяла сутрин Ник обработва единайсетметровата мачта и лакира задната палуба. Около един часа слиза на брега, за да хапне нещо топло. От другата страна на кея вижда познато лице, но се налага да се позамисли откъде я познава – досега не я е виждал с дънки и пуловер.

– Доктор Чан?

Ейми Чан се обръща. Катраненочерната ѝ дълга до раменете коса се развява; снежнобелите зъби блясват за миг, преди да се скрият зад нежнорозовите устни; зелено-кафявите ѝ очи искрят.

– Детектив Каракандес – Изрича името му сърдечно и тръгва към него с ръце в предните джобове. Бедрата ѝ леко се поклащат под голямата жълтеникавокафява чанта, преметната през рамото ѝ. – Едно птиченце ми каза, че имаш лодка тук.

– Правилно ти е казало птиченцето – казва той, като се приближава към нея. – Но за теб съм сигурен, че не плаваш. Прав ли съм?

– Абсолютно. Никога в живота си не съм излизала в открито море. Освен ако фериботът до Сан Франциско не се брои за океанско плаване.

– Не се брои. Кажи сега, какво те води на брега?

Тя се усмихва:

– Дойдох на въздух. Да си прочистя главата. Да забравя за малко работата.

– Мястото със сигурност е подходящо. – Той кимва към металния кит, закотвен от дясната му страна. – Това е моята лодка. Красавица е, нали?

Чан се усмихва иронично:

– Забележителна може би е по-подходящото определение.

Той се засмива:

– Отивам да си взема кафе и сандвич. Имаш ли време?

– Разбира се.

Тя тръгва спокойно с него. Ято чайки се вдига и се разпръсва в небето. Ник се обръща към нея, докато вървят:

– Това птиченце, което ти каза, че съм тук, да не би случайно да се казва Мици?

– Детективе, нали знаеш, че човек не трябва да издава източниците си – отговаря Ейми, като поставя пръст на устните си.

Усмихнати, двамата стигат до закусвалнята на пристанището. На брега е адска навалица – хубавото време е привлякло много семейства в почивния ден.

Късметът им се усмихва и успяват да се доберат до свободна маса встрани от главното гише, откъдето вземат кафета, сандвичи с риба тон и двойна порция пържени картофи. Въпреки твърдението на Ейми, че иска да забрави работата, това е единствената им обща тема, затова тя неволно заговаря за новите открития по случая:

– Обадих се на един познат специалист по океанските течения. Оказва се, че вашата дама от плажа е попаднала във водата в малките часове в четвъртък. Той смята, че е било някъде между два и три през нощта.

– Някаква идея откъде са я хвърлили?

– От кея. Извършителят вероятно е очаквал, че водата ще я отнесе.

– Успя ли да изясниш приблизителния час на смъртта?

– Знаеш как стават тези неща, Ник. Настъпването на смъртта не може да се определи с точност. От температурата на трупа мога да стесня диапазона в тричасов прозорец. Тоест за времето между един-един и половина и четири-четири и половина. Ако отчетем теченията и мястото, където я намерихме, бих казала, че е станало по-скоро около един и половина.

Ник кимва и дръпва запечения кашкавал от ръба на сандвича.

– Това би паснало с времето за докарването от дома ѝ. Тя е писателка от Бевърли Хилс.

– Била е писателка.

– Била е. – Ник облизва малко мазнина от показалеца си и го вдига към небето. – Може би все още е. Може би сега работи с Шекспир и Орсън Уелс.

– Би било хубаво – Ейми потапя едно картофче в кетчупа и в майонезата. – В дома си ли е била убита?

– В дневната, както изглежда. Аз не успях да открия никакви следи, когато бях там, но криминалистите са намерили пръски кръв по тавана.

– Нейна ли?

– Още нямаме резултатите от ДНК, но е същата кръвна група.

– Няма ли петна по мебелите, по пода, стените?

– Не. – Ник се досеща какво си мисли тя. – Да, мислим, че убиецът е бил подготвен.

– Изобретателят на найлона има много грехове на съвестта си.

– На мен ли го казваш? – Ник отпива глътка кафе. – Намерихме котката ѝ. И нея е убил. Пратиха ли ти я?

Ейми кимва и взема още едно картофче от купичката: