Само напред

Чувствах се като щастлив родител, видял детето си да се радва на нещо специално. Обърнах се и погледнах Шелби, безупречна в модерните си джинси, в модерната си бяла блуза, в модерния си червен пуловер и с модерните си перли. Тя също гледаше Окланд. Усмихнахме се един на друг. Прегърнах я импулсивно и й благодарих по най-добрия начин — с целувка.

Летяхме над Фнаф. Обясних на Окланд защо хората долу непрестанно скачат нависоко, колкото могат и после отново падат. След Фнаф минахме над ъгъла на Квартала Шунт. После навлязохме в Цветния. Шелби намали скоростта, започнахме да се приземяваме към моя блок. Окланд зяпна. Ясно ми бе защо. Цветния изглежда особен отгоре. Отвисоко човек вижда, че Координатните Компютри по Уличен Цвят не хармонизират само на хората по улицата. Целият Квартал бе една синхронна структура, която непрестанно променяше окраската си. Защо ли, когато по принцип никой не минаваше отгоре да оцени тази красота? Може би просто защото компютрите го умеят.

Цялото пътуване отне половин час. Шелби внимателно приземи хелипортера отгоре на сградата, в която живеех. Изчакахме роторите да спрат и слязохме.

— Шелби? — взех ръцете й в моите. — Задължен съм ти.

— Да — усмихна се внимателно Окланд. — Благодарим ти много.

— Благодаря и на Старк — Тя се усмихна на Окланд. — Той ме научи.

Поканих я да влезе, но тя поклати със съжаление глава.

— С голямо удоволствие, но трябва да пазарувам. Дори вече закъснявам. Но, внимавай — тя ме бутна в гърдите с пръст, — смятам, че заслужавам нещо по-специално.

— Когато всичко това свърши — продължих аз, — обещавам да те заведа на вечеря.

— Добре звучи — каза тя. — „При Максим“. В официално облекло.

— Това направо си е среща!

— Ала не чакай прекалено дълго — усмихна се тя. Качи се елегантно на хелипортера и задвижи роторите. — С твоята работа всичко може да се случи.

Изчакахме я да излети и да завие към Брандфийлд. Поведох Окланд към вратата за стълбището. Никого не видяхме на горните три етажа. Окланд се препъна веднъж надолу по стълбите и без малко да падне. Да се присягам и да го сграбчвам се оказа важна част от работата ми.

— Съжалявам — смотолеви той. — Уморен съм.

Наистина, така изглеждаше. Озовал се на сигурно място, без да го преследват фанатици с пушки, Действащият бе си възвърнал онзи болнав вид от покрива на Стабилния. Кимнах му съчувствено и го хванах за ръката. Аз самият бях изтощен.

— Няма проблеми. Можеш да си починеш тук. После ще трябва да тръгваме, но засега си на сигурно място.

При тези думи Окланд се усмихна леко и повдигна брадичка. Предполагам, бе впечатлен. Каквото и да означаваше, този израз не изразяваше безрезервно доверие.

По коридорите не срещнахме никого. Навсякъде бе пусто. Защо ви казвам това? Защото го забелязах, а забележа ли нещо, аз му обръщам внимание. Не бе изненадващо, че нямаше никой. В Цветния сутрин е много тихо, както се полага на бохемски Квартал, а и сградата, в която живея, се обитава от много хора. Защо тогава въобще забелязвам нещо?

Тръгнахме по коридора към моя апартамент. Направих знак на Окланд да мине зад мен и да забави ход. Действащият се подчини озадачен. Нещо прещрака в ума ми. Вървяхме плътно до стената. Точно преди завоя на коридора спрях и помолих със знак за тишина. После много внимателно надзърнах.

Следващата отсечка на коридора също бе пуста. Притворих очи. Не отговорих на въпросителния поглед на Окланд. Опитах да се мобилизирам. Подсъзнанието ми, което усеща нещата, които аз не забелязвам, и запомня онези, които забравям, бе напрегнато. Понякога то ми подсказва разни неща и винаги е право. За съжаление бях твърде изморен, за да го разбера и всичко, което можех да направя, бе да внимавам.

Дръпнах Окланд назад и тръгнах бавно, с гръб опрян в стената. Крачка по крачка изминах осемте ярда до последния завой преди вратата на апартамента ми. Ослушах се, но не чух нищо. Неподвижен и тих, Окланд ме наблюдаваше отдалече. Извадих пистолета си.

Около вратата бе пусто. Отдъхнах си леко. После забелязах, че боята около ключалката е издраскана. Отскочих встрани и направих знак на Окланд да легне на земята. Той се подчини безропотно, сякаш ако изпълнеше нарежданията ми, всичко щеше да се оправи. Посегнах към вратата с лявата си ръка, подпрях я с дясната да не трепери и да удържи пистолета. Натиснах бравата по най-тихия начин.

Някой бе насилил ключалката. Извърнах се леко и се присегнах да изключа осветлението в коридора. Ако в апартамента бе тъмно, не исках внезапен лъч светлина да ме предаде. И преди съм изпадал в подобна ситуация. Не винаги съм бил добро момче.

Отново натиснах бравата и отворих леко вратата. Вътре бе тихо и тъмно. Много бързо се проврях и притворих вратата.

Никъде в апартамента не светеше. Никакви големи изненади. Девет часа сутринта. Но бе по-тъмно, отколкото трябваше. Някой бе затъмнил прозорците.