Самотата на простите числа

Един път четирите мръсници бяха хванали Алесандра Мирано, тази, която впоследствие напусна поради слаб успех и отиде в техникум по козметика, и я бяха завлекли в мъжката съблекалня. Заключиха я вътре и две от момчетата си го извадиха пред нея. Тогава Аличе ясно чу подстрекаващите викове от коридора, смесени с безумния хилеж на четирите екзекуторки.

— Точно така. Сигурна бях. Сега искаш ли един бонбон? — попита я Виола.

Аличе се замисли.

„Ако отговоря «да», кой знае какво ще ме накарат да изям. Ако кажа «не», може би Виола ще се озлоби и току-виж и мен завлекли в мъжката съблекалня…“

Стоеше и мълчеше като някаква глупачка.

— Какво става? Не е някакъв труден въпрос — подигра й се Виола.

След това извади от джоба си шепа дъвчащи плодови бонбони.

— Вие кои искате? — попита.

Джулия Миранди се приближи до нея и надзърна в ръката й. Виола не спираше да се взира втренчено в Аличе, която усещаше тялото си вдървено като лист хартия, догарящ в камината.

— Има портокал, малина, боровинка, ягода и праскова — изреди Джулия и хвърли бегъл разбиращ поглед на Аличе, без Виола да я види.

— За мен малина — каза Федерика.

— Праскова — обяви Джада.

Джулия им подхвърли бонбоните и отвори своя с вкус на портокал. Напъха го в устата си и отстъпи назад, за да предостави отново сцената на Виола.

— Останаха боровинка и ягода. Хайде казвай, искаш ли или не?

„Може би пък иска само да ми даде бонбон, помисли си Аличе. Може би искат само да видят дали ям или не. Все пак е само един бонбон.“

— Предпочитам ягодата — бавно каза тя.

— Да му се не види, и на мен ми беше любимият! — възкликна Виола, правейки се доста неумело на разочарована. — Но с удоволствие ще го дам на теб.

Отвори бонбона с вкус на ягода и хвърли хартийката на земята. Аличе протегна ръка, за да го вземе.

— Чакай малко — каза Виола. — Не бъди толкова лакома.

Наведе се, като държеше бонбона между палеца и показалеца си, и започна да го влачи по мръсния под на съблекалнята. Вървеше със свити колене и продължи да го търкаля покрай цялата стена вляво от Аличе, където ръбът беше пълен с мръсотия, образувана от фъндъци, прах и косми.

Джада и Федерика се хилеха като побъркани. Джулия хапеше нервно устни. Останалите момичета бързо разбраха какво става и се изнесоха от съблекалнята, затваряйки вратата след себе си.

Щом стигна края на стената, Виола се приближи до умивалника, където момичетата си миеха подмишниците и лицето след часа по физическо. Събра с бонбона бялата слуз, която покриваше вътрешната част на канала.

Върна се пред Аличе и постави тази гнус под носа й.

— Ето — каза тя. — С вкус на ягода, както искаше.

Не се смееше. Имаше сериозното и убедено изражение на човек, който прави нещо болезнено, но необходимо.

Аличе поклати глава, за да каже „не“. Приближи се още повече до стената.

— Какво има? Вече не го ли искаш? — попита я Виола.

— А не — каза Федерика. — Поиска го и сега ще си го изядеш.

Аличе преглътна.

— И ако не го изям? — събра кураж да попита.

— Ако не го изядеш, си носиш последствията — отговори мистериозно Виола.

— Какви последствия?

— Не можеш да узнаеш последствията предварително.

„Ще ме заведат в съблекалнята на момчетата, помисли си Аличе. Или пък ще ме съблекат и няма да ми дадат дрехите.“

Треперейки едва забележимо, момичето протегна ръката си към тази на Виола, която пусна гнусния бонбон в шепата й. Аличе бавно го приближи до устата си.

Другите стояха, онемели, и, изглежда, си мислеха, че няма да го направи. Виола невъзмутимо мълчеше.

Аличе постави бонбона върху езика си и усети как слюнката й пресъхва от космите, залепени отгоре му. Започна да дъвче и веднага почувства, че нещо изтраква между зъбите й.

„Не повръщай, каза си Аличе. Не трябва да повръщаш.“

С усилие преглътна киселините и стомашните сокове, които се връщаха в устата й, преглътна и бонбона. Усети го как слиза като камък по хранопровода й.

Неоновата лампа на тавана издаваше натрапчив електрически звук, от физкултурния салон се чуваха викове и смях. В помещенията на сутерена въздухът беше тежък, а прозорците прекалено малки, за да може да се проветри.

Виола погледна Аличе сериозно. Кимна. Не се усмихна, само й направи знак с глава, че вече могат да вървят. После се обърна и излезе от съблекалнята, минавайки покрай другите три момичета, без да ги удостои с поглед.

6.

Имаше нещо важно, което трябваше да се знае за Денис. За да бъдем напълно точни, Денис считаше, че това е единственото нещо, което си струваше човек да знае за него, и поради това не го беше казал на никого.

Неговата тайна имаше ужасно име, което се разпростираше като найлонова завеса върху всичките му мисли и не им позволяваше да дишат. Стоеше си там и тежеше в главата му като присъда, от която няма да може да избяга и заради която рано или късно ще трябва да плати.