Самотата на простите числа

Аличе отвори ципа на лъскавото си яке и започна да се съблича, точно както беше направила и в къщата на Виола. Извади блузата си от същия чифт дънки и ги смъкна до средата на задника си. Не гледаше Матия, държеше се, все едно че беше сама там вътре.

На мястото на бялата превръзка от събота вечер имаше татуирано цвете. Матия щеше да каже нещо, но после замълча и отвърна поглед. Нещо се раздвижи между краката му и той се опита да се разсее. Прочете някои от надписите върху стената, без да разбира смисъла им. Даде си сметка, че нито един не беше успореден на линията на плочките. Почти всички оформяха еднакъв ъгъл с ръба на пода и Матия беше убеден, че този ъгъл е някъде между 30 и 45 градуса.

— Вземи това — каза Аличе.

Сложи в ръката му парче стъкло, огледално от едната страна и черно от другата, остро като нож. Матия не разбра. Тя повдигна брадичката му, точно така, както си представяше, че ще направи, когато се бяха видели за първи път.

— Трябва да я заличиш. Сама няма да мога да го направя — каза му тя.

Матия погледна парчето огледало и после дясната ръка на Аличе, която сочеше татуировката върху корема й.

Тя изпревари неговия протест и каза:

— Знам, че знаеш как да го направиш. Не искам да я виждам никога повече. Моля те, направи го за мен.

Матия завъртя острието в дланта си и по ръката му премина тръпка.

— Но… — започна той.

— Направи го заради мен — прекъсна го Аличе, постави ръка върху устните му, за да спре думите, после веднага я дръпна.

„Направи го заради мен“. Тези четири думи се забиха в ушите на Матия и го накараха да застане на колене пред Аличе.

Петите му докосваха стената зад гърба му. Не знаеше как да застане. Неуверено докосна кожата близо до татуировката, за да я опъне по-добре. Лицето му никога не се беше намирало толкова близо до тялото на някое момиче. Дойде му някак естествено да поеме дълбоко въздух, за да усети миризмата му.

Приближи парчето огледало към месото. Ръката му остана стабилна, докато отвори малък разрез, дълъг колкото нокът. Аличе потрепери и тихо извика.

Матия тутакси се отдръпна и скри парчето стъкло зад гърба си, сякаш за да отрече, че той е направил разреза.

— Не мога — каза той.

Погледна нагоре. Аличе беззвучно плачеше. Затворените й очи бяха болезнено стиснати.

— Но аз не искам вече да я виждам — изхлипа тя.

Стана му ясно, че куражът й се е изчерпал, и се почувства облекчен. Изправи се на крака и се запита дали не е по-добре да излезе оттам.

Аличе избърса с ръка капката кръв, която се стичаше по корема й. Закопча дънките си, докато Матия се чудеше какво да каже, за да я успокои.

— Ще свикнеш. Ще стане така, че няма дори да я забелязваш повече — успокои я той.

— И как? Ще бъде вечно там, пред очите ми.

— Именно — потвърди Матия. — Точно заради това няма да я забелязваш.

Другата стая (1995)

20.

Матия имаше право — дните постепенно се бяха стекли по кожата й като разтворител и всеки бе отнесъл със себе си по един по-тънък слой от цвета на татуировката й и от спомените и на двамата. Контурите, както и обстоятелствата, бяха все още там, черни и добре очертани, но цветовете се бяха смесили един с друг, докато изгубят багрите си и преминат в избеляла и еднообразна тоналност, в неутрална липса на смисъл.

Годините в гимназията бяха отворена рана, толкова дълбока, че сякаш никога нямаше да се затвори. Матия и Аличе преминаха през тях, без да дишат, той, отказвайки света, тя, чувствайки се отхвърлена от него, и си дадоха сметка, че разликата не е голяма. Свързваше ги дефектно и асиметрично приятелство, изградено от дълги отсъствия и много тишина. То бе празно и чисто пространство, в което и двамата можеха да дишат отново, когато стените на училището ставаха прекалено тесни, за да се пренебрегне усещането за задушаване.

После, с времето, раната от тийнейджърските години постепенно се бе затворила. Краищата на кожата се приближаваха с едва доловими, но постоянни движения. При всяко ново остъргване коричката падаше, после отново се образуваше, по-тъмна и по-плътна. Накрая се появи нов слой кожа, гладък и еластичен. От червен белегът стана бял и вече не можеше да се обърка с останалите.

Сега лежаха на леглото на Аличе, тя с глава на една страна, той обърнат на другата, и двамата с крака, сгънати по неестествен начин, за да не се докосват до никоя част на телата им. Аличе си помисли, че може да се завърти така, че пръстите на краката й да се плъзнат под гърба на Матия, и да се направи, че не забелязва. Но беше сигурна, че той веднага ще се дръпне, и реши да не си причинява това малко разочарование.

Никой от двамата не предложи да пуснат музика. Не смятаха да правят каквото и да било, освен да си стоят така и да чакат неделният следобед да свърши сам. Да чакат да дойде отново моментът, в който трябва да се прави нещо необходимо, например да се вечеря, да се спи или да се започне нова седмица. През отворения прозорец се промъкваше жълтата светлина на септември и носеше със себе си непрекъснатия шум на улицата.