Сан Феличе

Сан Никандро беше най-скверната душа, израснала в калта на Неапол; невежа, отдаден на най-безсрамни пороци, не прочел през целия си живот нищо друго освен службата на Света Дева, към която имаше особено благоговение, при все че то не му пречеше да се отдава на най-гнусен разврат — такъв е човекът, комуто бе поверена важната задача да възпитава един крал. Лесно е да се отгатне какви бяха последиците от подобен избор; тъй като самият възпитател не знаеше нищо, той не можеше да предаде никакви знания на своя ученик; но това не стигаше: за да остане монархът завинаги дете, той го заобиколи с хора от своята пасмина и отдалечи от него всеки достоен човек, който би могъл да му вдъхне желание за наука; притежаващ неограничена власт, той продавате помилвания, благоволения, длъжности, титли; а за да отнеме на краля възможността да следи и най-малките прояви от управлението на кралството, той го пристрасти отрано към лова, като го убеди, че така ще се поправи на баща си, известен със своята страст към това развлечение. И сякаш тази слабост не стигаше, за да го отдалечи от държавните дела, та му вдъхна страст към риболова; това са и до днес любимите занимания на краля. Кралят на Неапол е много жив, а като дете беше още по-жив: цялото му време трябваше да бъде запълнено с развлечения; възпитателят му търсеше постоянно нови, стремейки се в същото време да задуши прекалената нежност и доброта, съставляващи основата на неговия нрав. Сан Никандро знаеше, че едно от най-големите удоволствия на Астурийския княз, днес испански крал, беше да одира зайци; а на своя ученик той внуши желание да ги убива; кралят причакваше нещастните животни пред един тесен изход, откъдето ги караха да минават, и ги убиваше със смях, като ги удряше с нарочно приготвен за неговите ръце боздуган. За да разнообрази това развлечение, вземаше кучета и котки и ги подхвърляше, докато се пребият; най-после за да засили удоволствието, поиска да види как ще подхвърлят хора — желание, което възпитателят намери за много разумно; селяни, войници, работници и дори придворни станаха играчка на коронованото дете; но една заповед на Карло III прекрати това «благородно» развлечение: на краля се разрешаваше да подхвърля само животни, с изключение на кучетата, които испанският крал взе под своето правоверно кралско покровителство.

Така бе възпитан Фердинанд IV, когото не научиха дори да чете и да пише; неговата първа учителка беше жена му.“

Неаполитанският крал като ловец

„Такова възпитание би трябвало да създаде едно чудовище, един Калигула; неаполитанци очакваха това; но вродената доброта на монарха надделя над влиянието на погрешното възпитание; народът му би имал в негово лице един отличен владетел, ако той би успял да се освободи от увлечението си към лова и риболова, отнемащо много време, което би могъл да посвети в полза на държавните дела; но страхът да не изгуби някоя благоприятна сутрин за своето най-любимо развлечение е в състояние да го накара да изостави най-важен въпрос; а кралицата и министрите му умеят да използват добре тази слабост.

През януари 1788 Фердинанд бе свикал в двореца Казерта държавен съвет; присъстваха кралицата, министър Ектън, Карачоло и неколцина други. Посред разискванията се почука на вратата; това прекъсване изненада всички и никой не можеше да си представи кой е имал дързостта да избере тъкмо такъв момент; но кралят се втурна към вратата, отвори я, излезе, а след малко се върна необикновено зарадван и помоли да приключат по-бързо, защото имал много по-важна работа от тази, с която се занимавал; преустановиха съвета и кралят се прибра в стаята си, за да си легне рано и да може да стане на другия ден още призори.

Тази работа, с която не можеше да се сравни нищо друго, беше уговорен лов; почукването на вратата на съвещателната зала беше условен знак между краля и неговия псар3, който по предварителна заповед трябваше да го уведоми, че призори в гората било забелязано стадо глигани, които се събирали всяка сутрин на същото място. Ясно е, че трябваше да прекратят съвета, та кралят да си легне рано, за да може на другата сутрин да издебне глиганите. Какво щеше да стане със славата на Фердинанд, ако бяха избягали?

Друг път на същото място и при същите обстоятелства се чуха три подсвирвания; това беше пак знак, уговорен между краля и неговия псар, но този път кралицата и останалите участници в съвета не посрещнаха добре шегата; само кралят се зарадва, отпори веднага един прозорец и прие псара, който му съобщи за кацането на птичи ята и добави, че негово величество не трябва да губи нито миг, ако иска да има щастлива слука.

Щом свърши разговора, Фердинанд се върна припряно и каза на кралицата:

«Мила ми учителко, председателствай вместо мен и завърши както намериш за добре въпроса, по който сме се събрали.»“

Кралският риболов