Сапфиреносиньо

Стигнахме до главната квартира на пазителите. От стотици години тук биваха контролирани пътуванията в миналото. Според преданията, Де Вилърс бяха преки потомци на граф Сен Жермен, най-известният пътуващ във времето по мъжка линия. При нас, Монтроуз, генът се предаваше по женска линия, което за Де Вилърс означаваше, че ние почти не бяхме от значение.

Точно графът е открил контролираните пътувания във времето с помощта на хронографа. И пак той бе дал откачената заповед всичките дванайсет носители на гена да бъдат прочетени в новия хронограф. В момента липсваха единствено Люси, Пол, лейди Тилни и някаква си придворна дама, чието име така и не можах да запомня. На всеки от тях трябваше да източим по няколко милилитра кръв.

Но големият въпрос беше какво точно щеше да се случи, ако всичките дванайсет пътуващи във времето действително бъдат прочетени в хронографа и кръгът се затвореше? Но изглежда, никой не знаеше. И изобщо, когато ставаше дума за графа, пазителите се държаха като същински хипнотизирани малки мишки. В сравнение с това, сляпото обожание бе направо безобидно.

Но затова пък аз буквално се задушавах само при мисълта за Сен Жермен, защото личната ми среща с него в миналото бе всичко друго, но не и приятна.

Пред мен господин Джордж изкачваше входните стълби с пухтене. Ниската му закръглена фигура, както винаги, имаше успокояващо излъчване. Във всеки случай бе единственият от цялото сборище, на когото имах поне малко доверие, освен Гидиън, въпреки че... — не, това, което чувствах, не можеше да се нарече доверие.

Сградата, в която се помещаваше ложата, външно не се различаваше от другите постройки в тесните улички около църквата, в които се помещаваха основно адвокатски кантори и кабинети на доценти от юридическия институт. Но знаех, че главната квартира е много по-голяма и изобщо не е толкова скромна, колкото изглеждаше отвън, и че най-вече под земята се разпростираше на огромна площ.

Точно пред вратата Гидиън ме дръпна настрани и тихо изсъска в ухото ми:

— Казах им, че си тотално изплашена, така че гледай по-шашнато, ако искаш да се прибереш вкъщи сравнително рано.

— Мислех, че през цялото време гледам така — измърморих.

— Очакват ви в драконовата зала — изрече задъхано господин Джордж горе, във фоайето. — Вие тръгвайте, а през това време аз ще помоля госпожа Дженкинс да ви донесе нещо за ядене. Сигурно сте много гладни. Желаете ли нещо по-специално?

Преди да съм успяла да изредя желанията си, Гидиън сграбчи ръката ми и ме задърпа напред.

— От всичко по много — успях да извикам през рамо, преди той да ме бутне през една врата в съседен коридор. Едва успявах да ходя, без да се препъвам в полите на дългата ми рокля.

Гаргойлът подскачаше пъргаво покрай нас.

— Според мен гаджето ти не може да се похвали с добри обноски — каза той. — Обикновено така се дърпа някоя коза за неделния пазар.

— Не тичай така — казах на Гидиън.

— Колкото по-бързо приключим с това, толкова по-скоро ще можеш да се прибереш. — Загриженост ли се долавяше в гласа му или просто нямаше търпение да се отърве от мен?

— Да, но... може би и аз искам да присъствам, хрумвало ли ти е? Имам един куп въпроси и ми писна да не получавам отговор на тях.

Гидиън леко забави крачка.

— Днес и без това никой няма да отговори на въпросите ти, защото всички ще искат единствено да разберат как е възможно Люси и Пол да са ни причакали. И за съжаление, ти си нашата главна заподозряна.

Това "нашата" бодна болезнено сърцето ми, което пък страшно ме ядоса.

— Аз съм единствената, която абсолютно нищо не знае!

Гидиън въздъхна.

— Веднъж вече се опитах да ти обясня. Сега може би си напълно незапозната и... невинна, но никой не знае какво ще направиш в бъдеще. Не забравяй, че и тогава ще можеш да пътуваш в миналото и така си уведомила Люси и Пол за посещението ни... — Той млъкна. — Ъъъ... си имала възможност да ги уведомиш.

Завъртях очи.

— Също важи и за теб! Защо изобщо трябва да е някой от нас? Не е ли възможно Маргрет Тилни да си е изпратила съобщение в миналото? Или пазителите? Те могат да дадат писмо на някой от пътуващите винаги и във всяко време...

— А? — възкликна гаргойлът, който сега летеше над нас. — Може ли някой да ме светне за какво си говорите? Не схващам и дума.

— Сигурно има и други възможни обяснения — рече Гидиън и забави още повече крачка. — Но днес останах с впечатлението, че Люси и Пол някак си... да кажем, че те впечатлиха. — Той съвсем спря, пусна ръката ми и ме погледна сериозно в очите. — Ти щеше да разговаряш с тях, щеше да изслушаш лъжливите им истории, а може би дори щеше да им дадеш доброволно от кръвта си за откраднатия хронограф, ако не бях с теб.

— Не, нямаше да го направя — възразих. — Но наистина щях да изслушам това, което искат да ни кажат. Не останах с впечатлението, че са зли.

Гидиън кимна.