Сапфиреносиньо

— Не можеш да избягаш просто ей така! — Пресипналият детски глас прозвуча ревливо, направо да ти скъса сърцето. — Та ние току-що се намерихме.

Ако бяхме сами, сигурно щях да се поддам на молбите му и да си поговоря с него. Въпреки острите кучешки зъби и лапите с орлови нокти, изглеждаше някак сладък, а и вероятно нямаше много приятели. (Духът на сър Артър Конан Дойл със сигурност имаше по-смислени занимания. А и какво ли ще прави тук в Лондон?) Но когато, в присъствието на други хора, разговаряш с призраци, те смятат — ако имаш късмет — за лъжец и ексцентрик или пък — както е в повечето случаи — за откачен. Не исках да рискувам Гидиън да реши, че съм луда. Освен това, последният гаргойл, с когото бях разговаряла, разви такава привързаност към мен, че едва успявах да отида сама до тоалетната.

И така, настаних се с каменно изражение в таксито, като при потеглянето му гледах право напред. До мен Гидиън се взираше през прозореца. Таксиметровият шофьор огледа с високо вдигнати вежди костюмите ни в огледалото за обратно виждане, но си замълча, което му правеше чест.

— Почти шест и половина е — рече Гидиън, явно опитвайки се да подхване непринуден разговор. — Нищо чудно, че умирам от глад.

Сега, когато го спомена, усетих, че се чувствам по същия начин. Заради гадното настроение, което цареше на масата по време на закуската, не бях успяла да преглътна и половината от тоста си, а училищното ядене, както винаги, не ставаше за нищо. С известен копнеж се замислих за апетитно приготвените сандвичи и кифлички върху малката масичка на лейди Тилни, които за съжаление бяхме изпуснали.

Лейди Тилни! Едва сега ми хрумна, че беше по-добре, ако двамата с Гидиън предварително се уговорехме за всичко, касаещо приключението ни в 1912 година. Все пак ситуацията бе излязла напълно от контрол, а нямах никаква представа какво ще си помислят пазителите, които изобщо не разбираха от шега, когато ставаше въпрос за мисии, свързани с пътуването във времето. Двамата с Гидиън бяхме потеглили със задачата лейди Тилни да бъде прочетена в хронографа (между другото, причините за това все още не ми бяха съвсем ясни, но изглежда, беше от изключителна важност; доколкото ми бе известно, най-малкото ставаше въпрос за спасяването на света). Но преди да успеем да изпълним задачата си, в играта се бяха включили братовчедка ми Люси и Пол — злодеите в цялата история. Или поне семейството на Гидиън бе убедено в това, а също и той. Според тях Люси и Пол бяха откраднали втория хронограф и с него са се скрили в миналото. От години никой не бе чул нищо за тях, докато не цъфнаха в дома на лейди Тилни и не всяха хаос на малкото ни чаено парти. Но кога точно бяха извадени оръжията, в уплахата си бях забравила. По някое време Гидиън бе опрял пистолет в главата на Люси, който строго погледнато изобщо нямаше право да взима със себе си. (Както аз не мога да нося джиесема си, макар че с него не можех да застрелям никого!) След което се бяхме спасили в църквата. Но през цялото време не можех да се отърва от усещането, че историята с Люси и Пол не е съвсем черно-бяла, както Де Вилърс обичаха да твърдят.

— Какво ще съобщим за лейди Тилни? — попитах го.

— Ами... — Гидиън уморено разтри челото си. — Не че е хубаво да лъжем, но може би в този случай ще е по-умно да спестим някоя и друга подробност. Най-добре да оставиш говоренето изцяло на мен.

Ето го отново — познатия заповеднически тон.

— Ама разбира се. Ще кимам и ще си държа устата затворена, както подобава на едно момиче.

Неволно скръстих ръце пред гърдите си. Защо Гидиън не можеше да се държи нормално поне веднъж? Първо ме целува (и то не само веднъж!) и веднага след това отново го раздава като Велик пазител.

Всеки от нас се загледа през страничния прозорец на таксито откъм своята си страна. Гидиън пръв наруши мълчанието, което ме изпълни с известно задоволство.

— Какво има? Да не би котката да е откраднала езика ти? — Звучеше почти притеснено.

— Моля?

— Когато бях малък и гледах така начумерено, както ти в момента, майка ми винаги ме питаше това.

— Ти имаш майка? — Едва след като зададох въпроса, се усетих колко е тъп. Боже!

Гидиън повдигна вежда.

— А ти как мислиш? — попита развеселено. — Че съм андроид, сглобен от чичо Фолк и господин Джордж?

— Не е невъзможно. Имаш ли снимки като бебе? — При опита да си представя Гидиън като бебе, с пухкаво, бузесто личице и без коса, нямаше как да не се ухиля. — Къде са майка ти и баща ти? И те ли живеят тук в Лондон?

Гидиън поклати глава.

— Баща ми почина, а майка ми живее в Антиб, Южна Франция. — За един кратък миг той стисна устни и си помислих, че отново ще изпадне в мълчание, но той продължи: — С по-малкия ми брат и новия й съпруг, мосю наричай-ме-папа Бертьолен. Той има фирма, която произвежда микрочасти от платина и мед за електронната индустрия и явно бизнесът върви супер. Във всеки случай кръсти тежкарската си яхта "Крез".

Бях истински изумена. Толкова много лична информация, поднесена наведнъж, изобщо не беше характерно за Гидиън.