Сапфиреносиньо

Облечените в черно мъже реагираха на мига. Когато се провряха между чаршафите, отправяйки се към Пол, той знаеше, че е загубил. Поне Люси е на сигурно място, мина му през ума. Ако беше дошла с него, щеше и тя да умре.

— Кажете последните си думи — рече лорд Аластър и Пол си помисли дали да не пусне шпагата, да падне на колене и да започне да се моли. Може би от страхопочитание набожният лорд щеше да почака малко с убийството. Но можеше и да умре, още преди коленете му да са докоснали земята.

В този момент усети някакво движение зад чаршафите и единият от мъжете на лорда безмълвно се строполи. Само след кратък миг на уплах, вторият мъж се нахвърли с извадено оръжие върху новодошлия нападател, млад мъж със зелен жакет, който пристъпи иззад единия от чаршафите и лежерно парира нападението с шпагата си.

— Гидиън де Вилърс — каза задъхано Пол, докато с нови сили се опитваше да се защити от ударите на Аластър. — Никога не съм предполагал, че някой ден ще съм толкова щастлив да те видя, малкият.

— Просто бях любопитен. Видях каретата с герба на лорд Аластър да стои на улицата и реших да погледна какво ли прави той в този усамотен заден двор...

— Милорд, това е онзи демон, който уби Дженкинс в Хайд Парк! — рече задъхано лакеят.

— Направи това, за което ти се плаща! — изсъска лордът и сякаш силите му се удвоиха.

Пол почувства как го раниха за втори път, малко по-нагоре на същата ръка. Но този път болката прониза цялото му тяло.

— Милорд... — Слугата прозвуча така, сякаш се намира в затруднено положение.

— Поеми този тук! — извика лордът ядосано. — Аз ще се погрижа за другия!

Когато Аластър се отдръпна от него, Пол си пое въздух с облекчение. За миг огледа ръката си — кървеше, но все още можеше да държи шпагата.

— Но ние се познаваме! — Лорд Аластър стоеше срещу Гидиън, острието му бе обагрено от кръвта на Пол.

— Точно така — отвърна Гидиън и Пол му се възхити — макар и с неохота — за спокойствието, което излъчваше. Малкият изобщо ли не се страхуваше? — Преди единайсет години, малко след неуспешния ви атентат срещу граф Сен Жермен, ние се срещнахме по време на тренировка по фехтовка при Галиано.

— Маркиз Уелдън — изсумтя лордът презрително. — Спомням си. Вие ми предадохте съобщение лично от самия дявол.

— Предадох ви предупреждение, с което, за съжаление, вие не се съобразихте. — Зелените очи светнаха опасно.

— Демонично изчадие! Веднага щом ви видях, го разбрах. Въпреки че париранията ви бяха добри, сигурно си спомняте, че аз спечелих малката ни тренировъчна битка?

— Много добре си спомням — отвърна Гидиън и разтърси дантелените си маншети, сякаш го дразнеха. — Сякаш беше едва миналата седмица. И ако трябва да бъдем точни, за мен е точно така. En garde!

Метал се удари в метал, но Пол не можеше да види кой спечели надмощие, защото останалият жив слуга се беше съвзел и пристъпваше към него с оръжие в ръка.

Мъжът не се дуелираше така елегантно, както господаря си, но бе много целеустремен и Пол усещаше как силите в ранената му ръка, въпреки кратката почивка, бързо се изчерпваха. Кога най-сетне щеше да скочи във времето? Не би трябвало да остава още много до тогава! Той стисна зъби и отново нападна. Известно време никой не проговори, чуваше се само звънтене на метал и тежко дишане, и тогава с периферното си зрение Пол видя как скъпоценната шпага на лорд Аластър прелетя във въздуха и с глух удар се приземи на паважа.

Слава богу!

Слугата отскочи няколко крачки назад.

— Милорд?

— Това беше много подъл номер, демоне — разгневи се лордът. — Против всички правила! Трябваше аз да спечеля!

— Струва ми се, че не умеете да губите — отвърна Гидиън, който кървеше от една рана на ръката.

Очите на лорд Аластър искряха от ярост.

— Убийте ме, ако смеете!

— Не днес — рече Гидиън и затъкна шпагата си в колана.

Пол видя движението, което направи с глава лордът и как лакеят напрегна мускули. Светкавично се втурна напред и парира удара, преди острието на слугата да е проникнало между ребрата на Гидиън. В същия миг младежът вече бе извадил отново шпагата си и прониза мъжа в гърдите. Кръвта бликна като фонтан от раната и Пол се извърна.

Лорд Аластър се бе възползвал от предоставилата му се възможност и бе вдигнал шпагата си, набучвайки на нея кафявия плик, лежащ на паважа. Без да каже и дума, той се обърна и избяга през арката.

— Страхливец! — извика Пол гневно, а после се обърна към Гидиън. — Ранен ли си, малкият?

— Не, само драскотина. Но ти изглеждаш доста зле. Ръката ти, цялата тази кръв... — Стисна устни и вдигна шпагата си. — Какви документи даде на лорд Аластър?

— Родословни дървета — отвърна Пол нещастно. — На мъжете и жените, пътуващи във времето.

Гидиън кимна.

— Знаех си, че вие двамата сте предателите. Но не мислех, че ще сте толкова глупави! Той ще се опита да убие всички наследници на графа! А сега знае и имената на жените, носителки на гена. Ако зависи от него, никога няма да бъдем родени.