Седмият папирус

Погледна часовника си и слезе по централното стълбище на долния етаж. Оставаха й още петнадесет минути, след което трябваше да напусне музея и да се насочи към министерството. Имаше съвсем ясна идея какво ще прави през този последен четвърт час. Щеше да посети една от най-пренебрегваните от посетителите странични зали. Гидовете рядко водеха стадата от туристи в нея, освен ако не искаха да я използват за по-кратък път към статуята на Аменхотеп.

Роян се спря пред стъклената витрина, която почваше от пода и опираше в тавана на тясното помещение. Вътре бяха разположени все дреболии: оръжия, сечива, амулети, керамика и инструменти на бита, най-късните от които датираха от дванадесетата династия, сиреч от около 1100 г.пр.Хр., докато най-ранните водеха началото си още от тайнствените векове на Старото царство, сиреч бяха на почти пет хиляди години. Каталогизирането на находките беше съвсем общо и повърхностно. Много от експонатите дори не бяха упоменати в обяснителните бележки.

На най-долния рафт, в дъното, лежаха подредени накити и пръстени с печати. До всеки от печатите стоеше малка глинена разпечатка какво точно изобразява той.

Роян приклекна, за да може да разгледа предметите по-отблизо. Малкият син печат от лапис лазулит, който заемаше централното място, отдалеч я привлече с майсторската си изработка. За древните лаписът е представлявал рядкост, затова са го ценели особено; още повече в Египет, където не се среща изобщо. Печатът изобразяваше сокол със счупено крило, а лаконичният надпис под него беше достатъчно прост, за да си го преведе Роян на секундата: „Таита, писар на Великата Царица“.

Тя знаеше, че става дума за същия човек, защото раненият сокол бе използван вместо подпис върху всеки от десетте свитъка. Роян се замисли кой ли се беше натъкнал на печата и къде. Навярно някой селянин го беше намерил в забравения гроб на роба, но къде по-точно — бе въпрос, на който едва ли щеше да намери отговор.

— Предизвикваш ли ме, Таита? Или това е поредната ти уловка? Нима можеш да ми се надсмиваш и от гроба, където си прекарал толкова хилядолетия? — Тя се наведе още по-ниско и челото й се опря в хладното стъкло. — Приятел ли си, Таита, или безмилостен враг? — попита тя тихо печата и бързо се надигна. — Скоро ще разберем. Играта ще я играем само двамата; нека видим кой ще надхитри другия.

Министърът я накара да чака няколко минути и секретарката любезно я въведе в кабинета му. Аталан Абу Син беше облечен в тъмен, лъскав костюм, и заради служебните задължения беше седнал зад бюрото си, нищо че като истински арабин предпочиташе по-свободно облекло и по възможност — китеник върху пода. Той сякаш разбра какво си мисли посетителката му, затова съучастнически й се усмихна.

— Очаквам среща с няколко американци следобед.

Роян го харесваше. Той винаги бе изключително любезен към нея, а и на него тя дължеше работата си в музея. Повечето хора на негово място щяха да отхвърлят молбата на Дураид за жена асистент, още повече, когато ставаше дума за собствената му съпруга. Абу Син се поинтересува за здравето й и вместо отговор, тя му показа бинтованата си ръка.

— Конците трябва да се свалят до десет дни.

Двамата си побъбриха любезно няколко минути. Само западняци могат да проявят липсата на такт да започнат с въпроса, за който са се събрали. И все пак, за да спести неудобството на министъра, Роян се хвана за първия удал й се случай да съобщи намеренията си.

— Имам чувството, че ще трябва да отделя известно време за себе си. Трябва да се примиря със загубата, която претърпях, както и да реша какво ще правя отсега нататък с живота си на вдовица. Ще ви бъда много благодарна, ако ми позволите да взема поне шест месеца неплатен отпуск. Смятам да се върна да поживея известно време при майка си в Англия.

По лицето на Аталан се изписа известна загриженост и той сякаш се опита да я разколебае:

— Ще те помоля да не ни оставяш дълго време сами. Работата ти за нас винаги е била от огромна полза. Тъкмо от теб имаме нужда да продължиш делото на Дураид оттам, където той трябваше да го изостави.

И все пак, колкото и да му се искаше, не можеше съвсем да прикрие облекчението си. Роян добре знаеше, че министърът е очаквал тя да подаде молба за директорския пост. Сигурно въпросът е бил дълго обсъждан с племенника му. И все пак, Аталан си оставаше галантен човек и никак не би му било приятно да й каже лице в лице, че желанието й няма да бъде удовлетворено. Нещата в Египет се променяха, жените напускаха традиционната си роля, но не с такава скорост, че да изместят мъжете отвсякъде. И двамата знаеха, че директор ще бъде Нахут Гудаби.

Аталан я изпрати до вратата на кабинета си и дружески стисна ръката й. Докато вървеше по коридорите на министерството, се усещаше някак по-свободна и безгрижна от преди малко.