Седмият папирус

Поне засега Роян не виждаше кое му беше веселото да се трепе по баири и долища, за да гони някакъв си дивеч. На трудния терен човек или се оплиташе в къпинака, или се пързаляше в калта, както това направи на няколко пъти Роян. Коленете и лактите й бяха целите в кал. В дъното на дола пред тях се бе събрала вода, която от студа бе хванала лед. Роян наближи съвсем предпазливо, използвайки тояжката си да пази равновесие. Беше скапана от умора, защото вече бе имало шест стрелби, а всяка беше свързана с едно и също ходене. Не можеше да се сдържи да не хвърли някой и друг поглед на майка си, която видимо се наслаждаваше на това мъчение. Джорджина газеше бодро из калта и със свирукане и жестове направляваше движенията на Маджик.

По едно време се усмихна на Роян.

— Дръж се, дъще, остава ни само последната обиколка!

Роян се чувстваше още по-унижена, че дори не можеше да прикрие умората и отчаянието си. За да прескочи канала, използва помощта на пръчката си, но пак не прецени разстоянието и цопна до колене в почти замръзналата вода. Колкото и да бяха високи ботушите й, краката й се намокриха.

Джорджина весело се засмя и й подаде края на тояжката си, за да я измъкне от слегналата се тиня. Ако Роян седнеше да излива водата от обувките си, останалите щяха да я изпреварят далеч напред, а и линията на викачите щеше да се разкъса. Затова, без да спира, тя продължи нататък, шумно джавкайки с крака.

— Пълен наляво! — нареди главният лесничей по радиостанцията и всички послушно се обърнаха в указаната посока.

Само от способностите на лесничея зависеше дали птиците ще се покажат из гъсталака, където трябва, и дали, вместо да литнат всички заедно като рояк насекоми, ще излязат по една, по две, за да се изредят както подобава над насочените дула на ловците. Така участниците в масовия разстрел имаха повече време да сменят оръжията си след първия опит и да изчакат готови следващата птица, която се покаже над главите им. Репутацията на домакина зависеше от това колко успешно неговият лесничей ще „покаже“ дивеча на ловците.

Роян се възползва от кратката почивка, за да успокои дишането си и да се огледа. През една пролука в дърветата пред себе си можеше да види долината оттатък горичката.

В подножието на хълма се откриваше широка поляна. Зеленината й се разкъсваше тук-там от петната мръсен сняг — останки от валежа седмица по-рано. В самото начало на лова всеки от участниците бе изтеглил чрез жребий номера на поста, от който му се полагаше да стреля по птиците.

Всеки от ловците бе застанал на отреденото му място, зад гърба му с втората пушка в ръце чакаше помощникът, отговарящ за презареждането на оръжията. Всички наблюдаваха в очакване склона пред себе си, откъдето трябваше да се появят първите фазани.

— Кой е сър Никълъс?

— Високият. — Майката посочи с пръст далечния край на редицата.

В слушалките се чу отново гласът на лесничея:

— Още малко вляво. Започнете пак да блъскате.

Викачите започнаха да удрят с тоягите по земята.

Заради деликатния характер на операцията, която трябваше да бъде проведена като по ноти, този път до викане нямаше да се стигне.

— Бавно напред. Щом видите птиците да летят, спрете.

С отмерена стъпка линията потегли напред. Роян чуваше как фазаните в гъсталака пред нея се опитват тихомълком да се измъкнат, без да стигат дотам, че да размахат криле. Никоя птица нямаше да се покаже на открито, преди да са я принудили насила.

По пътя им се показа още един ров, този път пълен не с вода, а обрасъл с къпинови храсти. Някои от по-големите кучета, най-вече лабрадорите, откровено отказаха да се наврат между бодлите. Джорджина свирна остро на Маджик, който наостри уши. Козината му беше цялата подгизнала и естественият му цвят отдавна се беше изгубил под калта и закачилите се бодили. Розовото му езиче се показваше в единия край на устата му, широко разтворена в кучешка усмивка, а опашката му весело играеше. В момента той беше най-щастливото куче в цяла Англия. Бяха му поверили работата, за която се беше родил.

— Хайде, Маджик — заповяда му Джорджина. — Влизай вътре. Изкарай ги на откритото.

В цялата плетеница от клони Маджик си избра най-непроходимото място и скоро изчезна от погледа. В продължение на няколко секунди викачите се заслушаха в шумното му душене по земята, в ровенето му из пръстта, докато в един миг иззад храстите не се разигра жестока схватка, от която резултатът можеше да е само един.

Двойката фазани се стрелнаха от скривалището си и литнаха да се спасяват. Водеше женската — сивкаво същество, трудно за описание, с размерите на домашна кокошка; зад нея обаче в пълното си великолепие се появи мъжкарят. Главата му беше украсена във вълнисто зелено, гушата и страните му бяха в алено червено, опашката му — на канелени и черни райета — беше дълга почти колкото тялото, а пък самото то се губеше под пъстра смесица от преливащи се цветове.

На фона на сребристите облаци перата му заблестяха като безброй страни на скъпоценен камък, изпаднал от ръцете на небесните властелини. При вида на подобна красота Роян изгуби дъх.