Седмият папирус

— Нито за миг не съм усетила да се изкачваме нагоре — прошепна, сякаш все още не вярваше на откритието си. — Излиза, че цялата система е много по-сложна, отколкото си представях в началото.

— Навярно лабиринтът е построен по модел, подобен на този на въглеводородните атоми — отбеляза Никълъс, не по-малко смаян от нея. — Осемте нива са свързани по хиляди възможни начини. Да си призная, самата идея ми се струва ужасяваща.

— Сега започвам да проумявам за какво служат допълнителните символи — всеки от тях посочва вертикалното ниво на полето. Излиза, че трябва да преработим отново цялата си схема.

— Триизмерно бао, чиито правила никой не знае. Имаме ли изобщо шанс да спечелим? — поклати тъжно глава той. — Трябва ни компютър. Таита неслучайно толкова често изтъква способностите си. Старият мръсник трябва да се е родил феноменален математик. — Вдигна лампата високо и освети тунела, откъдето бяха дошли. — Дори като знаем, че има наклон, пак не можем да го видим. И като си помисля, че архитектът на това чудо не е познавал барометъра и сметачната линийка… Само лабиринтът заслужава да бъде сочен за модел на гениално архитектурно постижение.

— Когато му дойде времето, позволявам ти да организираш и клуб на почитателите на Таита — прекъсна го Роян, — но сега трябва да бързаме. Трябва да повторим всичките си изчисления отново.

— Ще отида да донеса масата тук, заедно с осветление — предложи изведнъж Никълъс. — Намираме се на една от двете централни площадки в целия лабиринт. Ще ни е по-лесно оттук да си представяме общото пространство. И без това вече нищо не разбирам.

Единственият шум, който се носеше в стаята, бе тихото хълцане на жената, свила се на топка в локвата на собствената си кръв и урина.

Тума Ного беше седнал пред дългата маса и палеше цигара. Пръстите му леко трепереха, а по потното му лице човек би помислил, че му е зле. Той беше стар воин, бе преживял дългогодишния терор на президента Менгисту. Мислеше се за корав човек и със сигурност беше свикнал да гледа насилия и жестокости. И все пак това, на което току-що бе станал свидетел, бе покъртило душата му. Сега разбираше защо Фон Шилер има такова сляпо доверие на Джейк Хелм. Тексасецът трудно можеше да се нарече човешко същество.

Самият Джейк Хелм стоеше в другия край на помещението и миеше ръцете си в малкия леген. Най-накрая се избърса и използва кърпата да заличи донякъде петната мръсотия по дрехите си. Щом свърши, се обърна към Тесай и се надвеси изпитателно над нея.

— Не мисля, че можем да научим нещо повече — рече спокойно. — Смятам, че каквото знаеше, ни го каза.

Ного погледна към жената и очите му за сетен се спряха върху моравосинкавите петна — белези, които пурата бе оставила по гърдите и бузите й. Все едно я бе нападнала смъртоносна болест и кожата й бе започнала да се разпада в болезнени рани. Очите на негърката бяха затворени, но нещо пак им липсваше — миглите. По време на разпита тя се бе държала твърдо и достойно. Едва когато Хелм бе докоснал и клепачите й с горящата си пура, не издържа и капитулира. Без повече дори да й повтарят въпросите, Тесай бе казала всичко, което знае за другарите си.

На Ного и така му идеше да повърне, но благодареше на Бога, че жената бе проговорила, преди тексасецът да е изпълнил докрай заканата си. Иначе трябваше да държи очите й насила разтворени, а изродът насреща му щеше да гаси гнусния си фас в сълзите й.

— Не я изпускай от поглед! — заръча му за всеки случай Хелм. — Тя е жилаво животно, човек не бива да я подценява току-тъй.

Заобиколи полковника и отново се запъти към съседното помещение. Като че ли без да иска, остави вратата отворена, но двамата с началника си говореха на немски, Ного не можеше да разбере какво си казват. Единственото, което му беше ясно, бе, че дори жестокият Фон Шилер бе предпочел да не присъства лично на разпита. Изглежда познаваше методите на тексасеца.

След малко Хелм се показа отново и кимна на Ного.

— Чудесно, приключихме. Знаеш как да постъпиш.

Ного скочи от стола си и с нервен жест постави ръка върху кобура си.

— Тук ли? — попита той. — Веднага?

— Не бъди глупак — тросна му се Хелм. — Изведи я някъде надалеч. Колкото по-далеч, толкова по-добре. Изпрати и човек да изчисти тая свинщина тук.

Обърна се и се скри отново в задното помещение.

Ного успя да се успокои и се отправи с решителни крачки към вратата на бунгалото. Заобиколи отдалеч легналата на пода Тесай, сякаш се страхуваше да не изцапа платнените си ботуши.

— Лейтенант Хамед! — извика подчинения си от двора.