— Същинска хроника на живота в древни времена — задъхваше се от вълнение Роян. — Досега археологическата наука никога не се е сблъсквала с подобни открития.
По всичко изглеждаше, че персонажите от стенописите са били рисувани по действителни модели. Зрителят имаше пред себе си хора, които сякаш дишаха и мърдаха, всеки зает със собствените си дела и пресъздаден с изражение, което да го превърне в личност, отделна и самостоятелна. Художникът не само имаше набито око за детайлите, но притежаваше чувство за хумор и способност да трогва.
— А това трябва да е самият Таита — посочи тя автопортрета, който някогашният евнух си бе направил върху едно от централните пана. — Чудя се дали си е позволил поетически своеволия или наистина е бил такъв красавец!
Двамата се спряха да съзерцаят отблизо лицето на Таита, техния заклет враг. Не можеха да се спасят от проницателния му поглед на мъдрец, опознал тайните на живота. Толкова зашеметяващи бяха способностите на древния художник, че все едно се бяха спрели пред самия него и се опитваха да прочетат в душата му. По устните на Таита играеше едва забележима, тайнствена усмивка. Фреската беше покрита с тънък слой лак, за да остане неподвластна на времето и да изглежда все едно са я нарисували предния ден. С повече въображение Роян забелязваше дори влагата по устните му и нежния блясък в очите му.
— Кожата му е светла, а очите — сини! — възкликна от почуда тя. — Макар че червената му коса почти със сигурност е къносана.
— Чудя се как същият този човек, макар и хилядолетия след смъртта си на два пъти едва не погуби живота ни — на свой ред не сдържаше удивлението си Никълъс.
— Откъде ли идва? Никъде в ръкописите си той не споменава родината си. Дали не са го докарали от Гърция или Италия? А може би произхожда от някое германско племе или е син на моряци викинги? Никога няма да разберем, и то навярно защото самият Таита не е знаел кои са родителите му и откъде са дошли.
— Ето го отново на съседната фреска — посочи англичанинът малко по-напред в тунела. Евнухът с неотразимата красота беше коленичил в знак на почит пред троновете на фараона и царицата. — Подобно на Хичкок и той си пада по идеята сам да се показва в произведенията си.
Нататък следваха двете стаи с царското съкровище, където стояха камари чаши и чинии от бронз и алабастър, инкрустирани със злато и сребро. До тях се виждаха множество лъскави бронзови огледала, топове скъпоценна коприна, лен и вълна. От годините тъканите се бяха разяли го неузнаваемост и представляваха жалки купчинки почернели парцали. По стените между съкровищницата и следващата двойка хранилища беше възстановена ужасната битка, водена от фараона с хиксоските нашественици, в която бе намерил смъртта си, покосен от стрелата на вражеския владетел. Веднага след това Таита отново се появяваше на сцената и в ролята на царски хирург изваждаше окървавеното острие от дълбоката рана в гърдите на господаря си.
Следващата спирка по маршрута им представляваха две дълбоки ниши, в които от земята почти до тавана стояха наредени купища по-големи и по-малки кутии и ковчежета от кедрово дърво. Върху всички кутии стоеше нарисуван царският картуш на Мамос, а под него — различни сцени от сложните ритуали по гримирането на фараона. На едни кутии беше изобразено как робите очертават очите му с черен туш, на други — как пудрят лицето му с бял антимон и начервяват бузите му с пудра, как го бръснат или обличат.
— В малките ковчежета е прибрана цялата козметика на фараона — предположи Роян, — а в раклите са прибрани дрехите му. Сигурна съм, че слугите на Мамос не са пропуснали нито едно от ритуалните и церемониални облекла, които покойният им владетел трябва да носи в Отвъдното. Не можеш да си представиш с какъв интерес бих ги прегледала.
Поредните сцени от живота на фараона се отнасяха до сватбата му с младата девица, обичната господарка на Таита. Лицето на царица Лострис беше предадено с най-трогателни подробности. Сякаш художникът сам бе останал запленен до смъртта си от красотата на своята покровителка и държеше не само да запази лика й за вечни времена, но ако може и да измисли нещо с четчицата си, та да я доближи до самото съвършенство. Мъжкото начало у Таита не бе могло да се сдържи и с прозираща в цялата картина наслада той си беше играл върху разголените й гърди и върху всичко онова, което превръщаше царицата в символ на женската прелест.
— Колко ли я е обичал Таита? — запита се Роян с известна ревност в гласа. — Няма и една краска, която да е сложил върху портрета й без любов…
Никълъс се усмихна и я прегърна през раменете.