Седмият папирус

За да го измъкне от неловкото положение, тя заразглежда стаята, която явно му служеше за работен кабинет. Помещението беше просторно и в същото време уютно, типично мъжко гнезденце, в което видимо се сблъскваха противоречивите страсти на домакина: любовта към книгите и любовта към приключенията. Сред купищата литература и археологически находки се мъдреха няколко рибарски въдици, от които една бамбукова — специално за сьомга. На отделна закачалка на стената висяха окачени брезентово яке, калъф за карабина и кожена паласка за патрони, върху която се четяха едро избродираните инициали на собственика: „Н. К-Х“.

Някои от картините по стените й се сториха познати. Бяха все оригинални акварели от деветнадесети век, повечето дело на шотландския пътешественик Дейвид Робъртс, другите — на Виван Денон, придружавал наполеоновата армия в Египет. И едните, и другите представляваха възхитителни пейзажи от Египет — още от времето, когато масовите археологически разкопки в страната не са били започнали.

Никълъс отиде при камината и хвърли една цепеница върху започналите да угасват въглени. Подритна я с крак, за да я подхвана добре огънят, сетне даде знак на Роян да се обърне срещу дългата завеса, криеща една от стените на помещението. Тържествено дръпна връвчицата, с която се вдигаше завесата, и с обигран небрежно самодоволен тон обяви:

— Е, какво ще кажете за това?

Роян с любопитство заразглежда прекрасния барелеф, който Никълъс бе вградил в стената на кабинета си. Детайлите си заслужаваха, композицията беше безупречна, но тя така и не благоволи да даде воля на възхищението си. Вместо това заговори с унищожително професионален тон, сякаш я бяха поставили пред задача с повишена трудност.

— Хамурапи, шестият цар от аморитската династия, около 1780 година преди Христа — започна да изрежда тя, правейки се, че разпознава владетеля по чертите на лицето му. — Да, барелефът произхожда най-вероятно от дворцовия комплекс на юг от ашурския зикурат. Обикновено този тип фризове вървят по два. Подобен фриз може спокойно да донесе пет милиона долара. Не знам как е попаднал тук, но най-вероятно ще да е бил откраднат от двамина мошеници, действащи под носа на светеца управител на днешна Месопотамия — Саддам Хюсеин. Чувала съм, че фризът двойник се намира в частната колекция на някой си тексаски богаташ на име Питър Уолш.

Той я зяпна в недоумение, но сетне прихна да се смее щастливо.

— По дяволите! Дураид ми даде изрично думата си, че няма да говори за това пред никого, но явно не е издържал на изкушението да разкаже за приключенията ни.

Това беше първият път, когато го чуваше да се смее. Сякаш устата му беше създадена само за това — смехът излизаше дълбоко от сърцето му и на нея й правеше удоволствие да го слуша.

— Колкото до собственика на другия фриз, напълно сте права — рече Никълъс и продължи да се смее. — Само дето цената беше не пет, а шест милиона.

— Дураид ми е разправял също и за посещението ви на масива Тибести в Чад и Южна Либия — отбеляза Роян, а той само поклати глава с иронично примирение.

— Вижда се, че няма тайни от вас — вдигна Никълъс рамене и се запъти към високия гардероб в отсрещния край на стаята. Самата мебел представляваше забележителна изработка, навярно излязла изпод ръката на френски майстор от седемнадесети век. Отвори двукрилата врата и представи съдържанието на гардероба:

— Ето какво двамата с Дураид си взехме за спомен от полковник Муамар Кадафи — и като взе една от бронзовите статуетки в гардероба, й я подаде. Представляваше майка, кърмеща детето си, а по патината личеше, че е отлята преди доста години.

— Ханибал, син на Хамилкар Барка — обясни Никълъс. — Около 203-та година преди Христа. Всичко това е било открито от банда туареги в някакъв негов лагер по течението на река Баградас в Северна Африка. Навярно Ханибал е скрил статуетките в земята преди поражението си от легионите на Сципион. Общият им брой беше около двеста, петдесетте най-добри са все още в мен.

— И предполагам сте продали останалите? — подхвърли Роян, докато се любуваше на произведението на изкуството в ръцете си. В тона й се долавяше известно недоволство. — Как сте могли да се разделите с подобна красота?

Той въздъхна с горчивина.

— Страхувам се, че никой не ме питаше. Тъжно е да си го призная, но експедицията по тяхното откриване ми струваше цяло състояние. За да покрия разходите, трябваше да разпродам голяма част от плячката.

Никълъс отиде до бюрото си и извади от най-долното чекмедже бутилка малцово уиски „Лафроейг“. Остави я на плота и извади отнякъде две чаши.

— Дали ще устоите на изкушението? — предложи й, но тя поклати глава.

— Разбирам ви. Дори шотландците признават, че подобно питие може да се пие единствено при отрицателни температури, на върха на планинско възвишение, в разгара на зимна виелица и не преди да си извървял двадесет километра, за да отстреляш елен с поне десет разклонения на рогата. Навярно мога да ви предложа нещо като за дами?

— Дали нямате просто кока-кола? — на свой ред предложи Роян.