Седмият папирус

Колкото и за кратко да преминаха двамата пред очите му, Никълъс успя да забележи познат блясък по лицето на единия. Бяха металните рамки за очила на полковник Тума Ного, който с голям аванс пред другия след малко успя да се добере до горния край на стълбата. Това бе, което Никълъс успя да забележи, преди дървото да се спусне с водните струи към дъното на водопада. При падането си се обърна почти вертикално и започна да набира убийствена скорост. След броени мигове долният край на ствола се заби във водата и англичанинът се оказа като на прът за овчарски скок. Ако не бяха чеповете да се хване с две ръце за дървото, щеше да изхвърчи на метри пред него. За щастие обаче успя да се удържи и напрегна мускули, дори подкара лодката си отново по течението.

Известно време дървото остана заклещено в капана на големия водовъртеж, но скоро се изстреля подобно на тапа напред и продължи бесния си бяг към края на пролома. Никълъс имаше време да си представи как е яхнал средновековен таран и се засилва да разбие някоя крепостна стена.

Докато се въртеше из центрофугата на вира, той дори успя да се огледа както трябва. Първото, което забеляза, бе, че входът към гробницата е напълно потопен под водата. Нещо повече, ако съдеше по познатите белези по скалата, нивото на реката се бе покачило с поне петнадесет метра над дъното на пролома. Това му беше достатъчно да се чувства победител. Ако не друго, то поне гробницата беше запазена от хищните нокти на големия крадец.

По-нататък насочи вниманието си към бамбуковата стълба. Подпорите й се бяха изскубнали наполовина от нишите в скалата и непознатият стоеше като закотвен на едно място, неспособен да продължи нагоре. Намираше се на пет-шест метра над повърхността и приличаше на котка, която вятърът е заварил на дървото и не оставя да слезе на земята.

Изведнъж Никълъс си даде сметка, че подхвърлян от бързеите, дървеният ствол, за който се държеше, клони право към люлеещата се стълба. Инстинктивно понечи да го обърне на другата страна, но тъкмо тогава човекът от скелето се обърна към него и му показа лицето си. Първото, което видя Никълъс, бе, че непознатият е бял, че светлата му кожа се откроява на фона на тъмната скала и че най-накрая, това е навярно най-омразният му човек на земното кълбо.

— Хелм! — възкликна той. — Джейк Хелм.

Пред очите му изведнъж премина споменът за Тамре, момчето епилептик, смазано под скалните отломъци, после и този за обезобразеното лице на Тесай. Усещаше как в душата му напира желание за мъст. Вместо да се отдръпне встрани от висящата стълба, Никълъс натисна с тежестта си точно в обратната посока и насочи върха на дървото към скалата. Минаха няколко секунди, в които Никълъс се страхуваше, че може и да пропусне целта, но буквално в последния момент краят на дървения ствол се извъртя почти напряко на течението и се закачи за провисналия над водата бамбуков кол.

Голямото засилване и тежестта на дървото се оказаха твърде много за калпавото скеле и то не можа да устои. Стълбата беше засмукана отдолу и бамбуковите пръти изпращяха като сухи съчки. В следващия миг цялата конструкция се откъсна от скалата и се смъкна като лавина върху плаващото дърво. Хелм се завъртя провесен, уловил се може би за някоя от нишите, но в следващия миг се понесе надолу към реката. Във въздуха успя да застане като пирон и с краката си разцепи вълните, преди да се изгуби в дълбокото. Никълъс не чакаше със скръстени ръце противникът му да се появи отново. Прехвърли левия си крак от другата страна на чепатия ствол, седна настрани и грабна един от строшените бамбукови пръчки, които плаваха около него.

Дървената му лодка се оказа уловена в малък водовъртеж встрани от централното течение и започна бавно да се извръща на другата страна. Англичанинът обаче здраво се държеше на мястото си. Сграбчи дългата бамбукова пръчка и я размаха наляво-надясно като играч на бейзбол, който иска да усети бухалката между пръстите си. Сетне я облегна на рамото си и зачака Хелм да се покаже над водата.

Секунда-две по-късно главата на тексасеца най-сетне изскочи на открито. Очите му бяха затворени и той първо изплю известно количество вода, преди тежко да си поеме въздух. Никълъс си каза, че сега е най-изгодният момент, замахна с тоягата си и се прицели право в главата на Хелм. В последния момент обаче онзи отвори очи и видя приближаващото към главата му дърво.

Подобно водна змия светкавично се скри и свистящата бухалка успя едва-едва да разроши русата му косица. Противникът му залитна под силата на собствения си замах и докато си върне изгубеното равновесие, Хелм успя веднъж да вдиша и отново да се потопи.

Никълъс замахна с пръта във въздуха, готов всеки момент да нанесе втори удар, но колкото повече се взираше в мътните води, толкова повече се ругаеше, задето бе изпуснал предимството на изненадата и бе позволил на Хелм да се ориентира в обстановката. Вече не си правеше илюзии относно жестоката битка, която предстоеше между двамата.