Сенчести души

Но аз се събудих преди няколко часа и пред мен се откри най-красивата гледка на света… изгревът. Бледорозово и тайнствено зелено на изток, но все още тъмно на запад. После небето доби сякаш още по-голяма дълбочина, а дърветата се забулиха в облаци роса. Тогава от хоризонта се надигна блестящо великолепие и небето се оцвети в тъмнорозово, кремаво и тук-там дори в жълто-зелено. Накрая се появи една огнена линия и в този миг всички цветове се промениха. Линията се изви в дъга, небето на запад се обагри в тъмно, тъмносиньо и тогава се показа слънцето, носещо топлина и светлина, дърветата засияха в яркозелено, а небето стана божествено синьо — божествено просто означава небесно. Като го видях, ме прониза най-сладостната тръпка. Небето приличаше на скъпоценен камък — прекрасен, небесносин, а златното слънце пръскаше енергия, любов, светлина и всички най-добри неща на света.

Нима бих могла да не изпитвам най-вълшебното щастие, докато се любувам на изгрева в прегръдките на Стефан?

Благословени сме ние, защото сме толкова щастливи, че сме родени в светлината — ние, които я виждаме всеки ден, без да се замислим. Можехме да сме родени със сенчести души, които живеят и умират в пурпурния мрак, без да знаят, че съществува нещо по-добро.“

44

Елена се събуди от викове. Веднъж вече се бе събудила, изпълнена с невероятно блаженство. Сега отново се събуди — но този път от гласа на Деймън. Крясъци? Деймън никога не крещеше!

Нахлузи пеньоара си, изхвръкна от вратата и хукна надолу по стълбите.

Повишени гласове — объркване. Деймън бе коленичил на пода. Лицето му бе пепелявосиво. В стаята не се виждаше никакво растение, което би могло да го задуши.

Отровен е, бе следващата мисъл на Елена и погледът й тутакси обходи стаята, търсейки разлято питие, изпусната чиния — някакъв знак, че отрова бе причинила всичко това. Но нищо подозрително не откри.

Сейдж потупваше Деймън по гърба. О, Господи, да не би да се е задавил? Но това беше пълна глупост. Вампирите не дишаха, освен, за да говорят и да изграждат Силата.

Но тогава какво се бе случило?

— Трябва да дишаш! — крещеше Сейдж в ухото на Деймън. — Поеми дъх, все едно искаш да кажеш нещо, а след това го задръж, за да увеличиш Силата си. Мисли за вътрешностите си. Накарай дробовете си да функционират!

Думите му само още повече объркаха Елена.

— Ето! — извика Сейдж. — Видя ли?

— Но това трая само миг. След това трябва отново да го правя.

— Ами да, тъкмо в това е смисълът!

— Аз ти казвам, че умирам, а ти ми се смееш? — изкрещя разрошеният и раздърпан Деймън. — Аз съм сляп, глух и сетивата ми са повредени — а ти се смееш!

Той е разрошен и раздърпан, помисли си Елена, обезпокоена от нещо.

— Ами. — Сейдж явно се стараеше да потисне смеха си. — Може би, mon petit chou38, не е трябвало да отваряш нещо, което не е било предназначено за теб?

— Преди да го сторя, поставих защити навсякъде около себе си. Къщата е в пълна безопасност.

— Но ти не си — дишай! Дишай, Деймън!

— Изглеждаше напълно безобидно — и не отричай — всички смятахме да го отворим миналата вечер — но се почувствахме толкова уморени!

— Но да го направиш сам, да отвориш подарък от китсуне… това е било глупаво, нали?

— Не ми чети конско! — тросна му се давещият се Деймън. — Помогни ми! Защо всичко ми се струва приглушено, все едно съм в пашкул? Защо не мога да виждам? Или да чувам? Или да подушвам — каквото и да е? Казвам ти, че нищо не подушвам!

— Ти си напълно здрав и с остри сетива като всеки нормален човек. Навярно би могъл да победиш повечето вампири, ако в момента ти се наложи да влезеш в схватка с някои от тях. Но човешките сетива са много малко и много притъпени.

Думите заплуваха в съзнанието на Елена… отваряне на неща, които не са предназначени за теб… букета от китсунето… човек…

О, Господи!