Сенчести души (Книга шеста)

— Е, предполагам, че те не са най-главната ни цел. Амулетът е най-важното.

— Да — кимна Деймън. — Дори и да не откриете и следа от тях, вземете половината от ключа и бързо се върнете.

— Значи това е по-важно дори от отмъщението — заключи Сейдж тихо, поклащайки удивено глава. Сетне припряно добави: — Е, аз бих си пожелал късмет. Има ли сред вас някой с авантюристичен дух, който иска да дойде с мен? А, добре, четирима — много добре — петима, madame — достатъчно.

И в следващия миг вече го нямаше.

Елена погледна към Деймън, който на свой ред я изгледа с черните си, безизразни очи.

— Наистина ли очакваш от мен да направя това отново? — попита девойката.

— От теб се иска да застанеш там. Ще се погрижа да загубиш колкото може по-малко кръв. И ако пожелаеш да спрем, можеш да ми дадеш сигнал.

— Да, но сега вече зная какво става. И не мога да се справя.

Лицето му внезапно се вледени. Изключваше я.

— От теб не се изисква да се справяш с каквото и да било. Освен това не е ли достатъчно, ако кажа, че Стефан го заслужава?

Стефан! Цялото тяло на Елена потръпна.

— Позволи ми и аз да участвам — замоли се тя. Знаеше за какво го моли и знаеше какво ще й отговори Деймън.

— Стефан ще се нуждае от теб, когато го освободим. Постарай се да се справиш с това.

Престани. Мисли. Не го пришпорвай, заповядваше й вътрешният глас. Той те манипулира. Знае как да го прави. Не му позволявай да те манипулира.

— Мога да се справя и с двете — настоя Елена. — Моля те, Деймън. Не се отнасяй с мен, сякаш съм едно от твоите забавления за една нощ, нито дори като с твоята принцеса на мрака. Говори с мен, сякаш съм Сейдж.

— Сейдж? Сейдж е най-объркващият, хитър…

— Зная. Но ти говориш с него. Преди говореше и с мен, а сега — не. Изслушай ме. Не мога да понеса отново да преживея същия сценарий. Ще се разкрещя.

— Сега ти ме заплашваш…

— Не! Казвам ти какво ще стане. Ще се разкрещя, освен ако не ми запушиш устата. И ще крещя. Ще крещя за Стефан. Не мога да се сдържа. Може би няма да издържа…

— Нима не разбираш? — Той се завъртя рязко и сграбчи двете й ръце. — Вече сме почти накрая. Ти, която толкова дълго беше най-силната — сега не бива да рухваш.

— Най-силната… — Елена поклати глава. — Мислех си, че най-после сме го постигнали — да се разбираме един друг.

— Добре. — Гласът му сега звучеше твърд като мрамор. — Какво ще кажеш, ако ги намалим до пет?

— Пет?

— Пет удара вместо десет. Ще им обещаем, че ще видят останалите пет, когато се намери „амулетът“, но ние ще избягаме веднага щом го намерим.

— Това ще означава да престъпиш думата си.

— Ако е необходимо…

— Не — прекъсна го решително тя. — Не им казвай нищо. Аз ще им кажа. Аз съм лъжкинята и измамницата и винаги съм си играла с мъжете. Ще видим дали най-после ще мога да използвам талантите си за нещо добро. И няма смисъл да се намесват и другите момичета — додаде и се огледа. — Бони и Мередит са облечени с рокли, които тутакси ще се свлекат, ако започнеш да ги бичуваш. Само аз съм с гол гръб. — Тя направи пирует, за да покаже роклята си, завързана отзад на врата, с открит гръб.

— Значи се договорихме. — Деймън бе дал знак на един роб да напълни чашата му. Ако не друго, то това ще е най-пиянското представление в историята, помили си Елена.

Въпреки волята си, потръпна. За последен път бе почувствала подобни тръпки, когато танцуваха и Деймън бе притиснал топлата си ръка върху гърба й. Сега изпита нещо много по-вледеняващо, като полъх на студен въздух. Но това я накара да забрави за бученето на кръвта в слепоочията й.

Бони и Мередит внезапно се озоваха до нея, образувайки преграда между Елена и увеличаващата се любопитна и развълнувана тълпа.

— Елена, какво става? Говорят, че някаква варварка, момиче от човешката раса, ще бъде бичувана… — поде Мередит.

— И вие веднага сте се досетили, че съм аз — довърши Елена. — Е, истина е. Не виждам как ще се измъкна от това.

— Но какво си направила? — попита Бони трескаво.

— Държи се като идиотка. Позволява на някакво братство от млади вампири да си мислят, че е нещо като магия — обясни Деймън. Лицето му оставаше мрачно.

— Това е малко нечестно, не смяташ ли? — попита Мередит. — Елена ни разказа за първия път. Излиза, че те сами са решили, че е било театър.

— В такъв случай ние трябваше да ги осветлим, че не е било така. А сега трябва да се придържаме към тази версия — заключи Деймън с равнодушен тон. После добави, сякаш с огромно усилие: — О, добре, може би все пак ще успеем да постигнем това, заради което сме дошли.

— Така разбрахме за цялата история — някакъв идиот тичаше надолу по стълбите и крещеше за амулет с два зелени камъка.

— Само това можахме да измислим — обясни уморено Елена. — Струва си да го направим двамата с Деймън, само и само да намерим другата половина на ключа.

— Не е нужно да го правиш — не отстъпваше Мередит. — Можем просто да си тръгнем.

Бони се втренчи изумено в нея.

— Без лисичия ключ?

Елена поклати глава.