Сенчести души (Книга шеста)

— Вие, двама тийнейджъри, имате кола за размяна? — заговори ниският мъж с мрачно недоверие. — Държа това място от двайсет години…

— Само погледнете — Мат отстъпи крачка назад, за да му покаже как ягуарът блестеше на утринното слънце като гигантска роза, само че на колела. — Ягуар, съвсем нов, модел Икс Зет Ар. Вдига сто километра в час само за три секунди и седем десети! Има двигател петстотин и петдесет конски сили, модел Ей Джей-Ви 8, от гамата Джи Ай Ен, трето поколение. Ягуарът ни е шестскоростен, с автоматична предавка Зет Еф! Има и екстри: Адейптив Дайнамикс и Актив Диференчиъл за усилване на теглителната мощност! Няма друга кола като Ягуар Икс Зет Ар! — приключи тирадата Мат, приближил се плътно до ниския мъж, чиято уста оставаше леко отворена, докато очите му проблясваха, гледайки ту към Мат, ту към ягуара.

— Ти… искаш да замениш тази кола за някоя друга от това място? — попита той, за да се увери, че не сънува. — Да не си мислиш, че съм пълен с пари за… почакай малко! — прекъсна насред възклицанието. Очите му престанаха да се стрелкат и замряха като на изпечен покерджия. Повдигна рамене, но не и глава, с което заприлича на хищник.

— Не я искам — отсече и се накани да се върне в канцеларията си.

— Как така не я искаш? Преди минута едва не ти потекоха лигите! — кресна Мат ядосано, но мъжът не трепна. Лицето му си оставаше безизразно.

Аз трябваше да говоря, помисли си Елена. Нямаше да започна така войнствено, но вече е твърде късно.

Реши да не обръща внимание на ядните реплики на мъжете и вместо това се извърна към разнебитените стари коли, пръснати из паркинга. Върху предните стъкла на всяка кола бе залепен малък надпис, отдавна покрит с дебел слой прах: „Десет процента коледна отстъпка! Леснодостъпен заем при покупка! Чиста сделка! Безопасна кола, специално за по-възрастни! Не се изисква заплащане в брой! Можете да проверите какво купувате!“ Елена се изплаши, че всеки миг ще избухне в сълзи.

— Тук никой не търси такива коли — обясни търговецът равнодушно. — Кой ще я купи?

— Да не си луд? Та този страхотен ягуар ще ти доведе цял куп клиенти. Това… това си е жива реклама! Много по-добра от онзи пурпурен хипопотам там горе.

— Не е хипопотам, а слон.

— Кой може да го познае, като е срязан наполовина?

Търговецът приближи с важна стъпка, за да хвърли още един поглед на ягуара.

— Хм, не е съвсем нова. Таз кола доста път е извървяла.

— Но ние я купихме само преди две седмици!

— И к’во от това? След някоя и друга седмица ще започнат да рекламират новия модел ягуар за следващата година. — Мъжът махна с ръка към прекрасната кола на Елена. — Стар модел.

— Стар модел ли?!

— Да. Такава голяма кола гълта много бензин…

— Но е много по-икономична от някой хибрид!

— И мислиш, че хората го знаят? Виждат я и…

— Виж какво, мога веднага да я закарам, на което и да е друго място…

— Че направи го, де! Не си струва да я заменям тази кола, за която и да е друга от моя паркинг!

— За две коли. — Друг глас се разнесе точно зад гърбовете на Мат и Елена. Очите на търговеца се уголемиха, сякаш бе зърнал призрак.

Елена се извърна и срещна непроницаемия черен поглед на Деймън. Слънчевите му очила „Рей Бан“ висяха на верижка върху тениската му. Стоеше изправен, с ръце, свити зад кръста. Гледаше твърдо, право в лицето на търговеца на коли.

Изтекоха няколко напрегнати мига, когато се дочу:

— Сребристият приус…2 там, отзад, в десния край на паркинга. Прибран е под… навеса — заговори бавно търговецът на автомобили със замаяно изражение — в отговор на още незададения следващ въпрос на купувачите: — Аз… аз ще ви заведа. — Гласът му прозвуча също толкова замаяно.

— Не забравяй да вземеш и ключовете. Нека нашият приятел я изпробва — нареди му Деймън. Търговецът послушно зарови пръсти сред връзката с ключове, висяща на колана му, след което бавно се отдалечи с безизразен поглед.

Елена се обърна към Деймън.

— Нека позная. Ти го попита коя е най-добрата кола тук, познах ли?

— По-скоро трябваше да кажеш „Коя е най-малко неприятната“ и щеше да отгатнеш — поправи я Деймън и за десета от секундата я ослепи с бляскавата си усмивка. Но веднага я скри.

— Деймън, но защо са ни две коли? Зная, че ще е по-удобно и така нататък, но за какво, все пак, ще я ползваме втората?

— За каравана — обясни й той.

— О, не, само това не. — Но дори и Елена трябваше да признае, че така ще е по-добре — поне двамата й спътници ще си направят график кой да шофира колата след Елена. Въздъхна примирено. — Е, ако и Мат се съгласи…

— Мат ще се съгласи — увери я Деймън, докато й се стори за кратко — за съвсем кратко — невинен като ангел.

— А какво криеш зад гърба си? — усъмни се Елена, след като реши повече да не повдига въпроса за намеренията на Деймън спрямо Мат.

Той отново се усмихна, но този път със старата си усмивка — само леко трепване на ъгълчето на устата му. Погледът му подсказваше, че не е нищо особено. Обаче като вдигна десницата си, в нея се появи най-красивата роза, която Елена бе виждала през живота си.