Сенчести души (Книга шеста)

Някой се приближаваше към него. Новодошлият се отличаваше с дълга коса с цвят на бронз, спускаща се на гъсто преплетени кичури чак до кръста му. Появи се гол до кръста — заради тялото му дори и най-силният демон би могъл да му завижда: гръден кош като издялан от блестящ в бронзово камък, страхотно оформени бицепси, вместо гръдни мускули — три реда съвършено изпъкващи плочки. И нито грам тлъстина в цялата му фигура с лъвска осанка. Беше облечен в обикновени черни панталони, но при всяка негова крачка изпод тях се очертаваха яките мускули на краката му.

Върху оголената му ръка се виждаше татуировка — черен змей, изяждащ сърце.

Ала не беше сам. Не, не държеше камшик в ръка, но до него вървеше красиво черно куче с изненадващо умни очи, което бе странно за тази порода. Кучето застиваше, настръхнало, цялото нащрек, при всяко спиране на господаря си. Навярно тежеше около деветдесет килограма, но без грам мазнина.

А на едното му рамо се мъдреше голям сокол.

Но не беше с качулка на главата, както ловците соколари разнасяха в клетки при ловните си походи. Нито се крепеше върху дървена летва. Беше забил острите си три предни нокътя направо в оголеното рамо на младия мъж, приличащ на бронзова статуя. По гърдите му се стичаха тесни струи от кръвта му, но той с нищо не показваше, че ги е забелязал.

Виждаха се и други подобни белези, вероятно от предишни ловни излети. А на гърба му задният нокът на сокола бе оставил самотна червенееща се следа.

Тълпата затаи дъх. Последните няколко демона, намиращи се между новодошлия и окървавената, гърчеща се на земята фигура на тяхната жертва, побързаха да се отдръпнат от пътя му.

В първия миг мъжът с лъвска фигура не направи нищо. Нито изрече нещо. Не излъчи и следа от Силата. След малко кимна на кучето си и то пристъпи тежко напред, за да подуши окървавените ръце и лице на Деймън. Накрая подуши дори устата му. Деймън видя как цялата козина на кучето настръхна.

— Добро куче — промълви той унесено, когато влажната и хладна кучешка муцуна се завря в лицето му и погъделичка бузата му.

Деймън познаваше това животно и му беше ясно, че не попада в общоприетите стереотипи за „добро куче“. По-скоро беше цербер, свикнал да прегризва гърлата на вампирите и да ги разтърсва със зъбите си, докато от артериите им не бликне кръв като фонтан, два метра нагоре.

Такава заплаха може да прикове всекиго абсолютно неподвижен, и то дотолкова, че тревогата от забиване на кол в сърцето непременно ще отстъпи на заден план, каза си Деймън, докато оставаше напълно замрял.

— Arretez-le8! — заповяда му мъжът с бронзово обагрената коса.

Кучето послушно се дръпна назад, но без да откъсва бляскавите си черни очи от лицето на Деймън, който пък също не сваляше поглед от него, докато кучето не се отдалечи на няколко метра.

Младият мъж с бронзова коса за кратко огледа тълпата, преди да добави на френски без злоба:

— Laissez-le seul9. — Очевидно на вампирите не бе нужен превод, защото незабавно започнаха да отстъпват. Онези, които не се оказаха достатъчно чевръсти и оставаха по-близо до мъжа с коса като бронз, бяха подканени с поглед от него да последват примера на останалите. Накъдето и да погледнеше, срещу него се насочваха раболепно сведени погледи и фигури, покорно вкаменени, за да не привличат вниманието.

Деймън започна да се успокоява. Силата му се завръщаше, което му позволяваше да се възстанови. Досети се, че кучето обхождаше всички подред, за да ги подуши с любопитство.

Когато събра сили отново да вдигне глава, Деймън се усмихна леко на новодошлия.

— Сейдж. Ти си истински дявол.

Усмивката на мъжа бе кратка и мрачна.

— Правиш ми комплимент, mon cher10. Виждаш ли? Целият се изчервих.

— Трябваше да се досетя, че си тук.

— Пространството, в което мога да бродя, е безкрайно, mon petit tyran11, макар и да трябва да го върша съвсем сам.

— Ах, ти, горкият. Все едно цигулки свирят… — Внезапно Деймън замлъкна. Просто не можеше да продължи. Може би заради това, че беше доскоро с Елена или може би защото този отвратителен свят безкрайно го потискаше. Но като заговори отново, гласът му зазвуча съвсем различно:

— Никога не съм очаквал, че мога да съм изпълнен с такава благодарност. Ти спаси не един, а цели пет живота, макар да не го подозираш. Макар че не разбрах как така се натъкна на нас…

Сейдж се наведе и го изгледа загрижено.

— Какво се е случило? — запита го със сериозен тон. — Да не би да е заради якия удар по главата ти. Забрави ли колко бързо се разпространяват новините тук? Чух, че си пристигнал с цял харем…

— Истина е! Така се появи! — До слуха на Деймън достигна нечий шепот от края на улицата, където беше нападнат от тълпата. — Ако вземем тези момичета за заложници… ще ги подложим на мъчения…

Сейдж и Деймън набързо се спогледаха. Явно Сейдж също бе дочул шепота.

— Сейбър — заповяда той на кучето си. — Само онзи, който се обади. — И надигна глава, само веднъж, в посоката, откъдето долетя шепотът.