Сенки

— Отивам да поговоря с лекаря минутка-две и веднага идвам при теб. Може, нали?

Джош кимна, усмихна се едва-едва и притвори очи. Тя се полюбува за миг на спокойното му лице. Но щом се измъкна от стаята, всичките й страхове и тревоги отново я връхлетяха.

Как можеше да изпълни обещанието си?

Как можеше да нагласи нещата по вкуса на Джош, след като едва смогваше да го нахрани и облече?

Но трябваше да има някакъв начин. Трябваше да има.

4.

— Надявам се, че одеве не сте ме разбрали погрешно — рече Ричард Хасбъро. На бюрото му лежеше разгърнат здравният картон на Джош Маккалъм.

— Моля, седнете, госпожо. — Той кимна към стола край бюрото, после отново се вторачи в папката. Когато след минута-две погледна Бренда, сините му очи, вдъхнали й увереност в стаята на Джош, изведнъж й се сториха доста мрачни.

— Смятам, че е от съществено значение за Джош преживяното от него да се представи в колкото се може по-безобидна светлина — рече лекарят, — но не искам да мислите, че и за миг ми хрумва да омаловажавам случилото се.

Бренда се отпусна на стола и най-сетне си позволи да се отърси от напрежението, трупало се в нея от мига, в който откри Джош в стаята му. Осъзна, че досега е действувала съвсем инстинктивно, без да се ръководи от каквато и да било разумна мисъл. Сега, когато най-страшното бе минало, тя изведнъж усети, че трепери.

— П…просто не мога да повярвам, че наистина се е случило — прошепна тя, сякаш говореше на себе си, а не на лекаря.

— Знаех, че е нещастен… имам предвид, че днес сутринта дори не искаше да отиде на училище…но си помислих, че просто се страхува от първия учебен ден. Знаете какво е да се озовеш в нов клас и да нямаш приятели и да…

Хасбъро изненадано сбърчи вежди и Бренда побърза да му обясни как Джош за втори път прескача класа и колко му е трудно, понеже е най-малък и най-дребен между съучениците си, и колко жестоки понякога могат да бъдат децата и най-вече колко много се безпокои тя за него и… И тогава изведнъж й хрумна ужасна мисъл.

— Дали ще се наложи да го пратя някъде, доктор Хасбъро? — прошепна тя.

— Имам предвид в болница или нещо такова? Лекарят се смръщи и предупредително вдигна ръка.

— Моля ви да не избързваме. Тази нощ ще го задържа в болницата просто за да мога да го наглеждам и да разбера как се чувствува. А сега искам да науча какво точно се е случило през последните няколко дни.

През следващите петнадесет минути Бренда бавно сглобява разказа си за случилото се през деня и със страх отговаряше на уточняващите въпроси на Хасбъро относно поведението на Джош през последните няколко седмици на лятната ваканция.

Всичко, което мога да ви кажа, е, че той просто отказва да се върне в училище — с въздишка завърши тя.

— Но и други деца на неговата възраст постъпват така, нали? — Във въпроса й се долавяше жална нотка, сякаш Бренда молеше лекаря да й посочи макар и оскъдни доказателства, че Джош не се е смахнал.

— Е, и на мен, когато бях на десет, изобщо не ми се ходеше на училище — потвърди Хасбъро и окуражителната му усмивка отново се появи.

— Ако съдим по думите ви, излиза, че каскадата на Джош с ножа не е била предварително замислена. Изглежда, той наистина се е разстроил от всичко случило се, доядяло го е на вас и е намерил начин да привлече вниманието ви.

Бренда дълбоко си пое дъх, но облекчението й продължи само миг.

— Какво искате да кажете? — възкликна тя, връхлетяна от ново ужасно хрумване.

— Възможно ли е… може ли пак да се опита?

Дълго време лекарят не отвърна, сякаш изпитваше неудобство да й каже истината.

— Не знам — най-сетне рече той, — но ми се струва, че ние трябва да намерим отговори за някои от неговите въпроси. — Умишлено употребил „ние“, Хасбъро с облекчение забеляза, че жената пред него сякаш се поуспокои, като че ли фактът, че вече не е сам — сама с проблемите си, ги правеше по-преодолими. Той току-що бе научил, че Бренда Маккалъм няма близък човек, към когото да се обърне, че не може да разчита нито на родителите си, нито на бившия си съпруг. Освен това и Едемското училище едва ли много-много можеше да и помогне. Предположенията му се потвърдиха, когато я помита какво са я посъветвали там.

— Едно на нула за господин Ходжкинс — отвърна тя и затърси в чантата си проспекта, който директорът на училището й бе дал същия ден.

— Сега ще ви се изясни страхотната му идея. — Тя сложи проспекта на бюрото.

— Представяте ли си? Как бих могла да изпратя Джош на такова място! — Бренда здраво стисна ръце, за да спре треперенето им — не знаеше дали от гняв или от страх — и нервно заоглежда лицето на лекаря, докато той разучаваше проспекта.

Ричард Хасбъро не й отговори, а само поклати глава — жест, които Бренда мигновено изтълкува като съгласие със собствената й преценката относно предложението на Ходжкинс.

— Тъпо, нали? Хасбъро я погледна.

— Защо тъпо? Не бих казал. Тя зяпна.

— Да не би да сте чували за туй място?