Сенки

Той кисело отмести поглед от скарата, където заничаше дузина кренвирши. После подпъхна шпатулата под един от тях и го обърна с рязка чупка на китката.

— Как се случва все така да ги обърква в работното ти време?

Тя си пое дълбоко въздух с намерение да му се сопне и да му рече, че Джош е само на десет години, че всички деца си имат проблеми и че специално този проблем е възникнал не само през нейното работно време, а и през неговото. После изведнъж си помисли, че току-виж му хрумнало да й плати за часа, през който ще отсъствува, макар че това би било истинско чудо, и не каза нищо.

Трудно си беше намерила тази работа, а да си намери друга, щеше да бъде още по-трудно.

Досетила се за терзанията й, Анет се усмихна окуражително.

Я не си го слагай на сърцето. Утре вечер можеш да ми върнеш час-два, пък и следобед бакшишите хич ги няма. Свърши си работата и прати Макс по дяволите. Бива, нали?

— Бива — съгласи се Бренда с кисела гримаса. После подреди върху таблата новите поръчки и се упъти към масата до прозореца. Но пращането на Макс по дяволите не решаваше въпроса, понеже не той беше проблемът.

Проблемът бе Джош и тя нямаше ни най-малка представа как да го реши.

* * *

В един и половина, когато бяха заети само две от масите, а останалите почистени очакваха тълпата тийнейджъри, отбиваща се тук след училище, Бренда свали престилката си и я окачи на една от куките в дъното на кухнята, където се намираха шкафчетата с дрехите им. Гневният поглед на Макс се закова върху нея веднага щом се запъти към вратата.

— Да не смяташ да носиш униформата ми и през свободното си време?

— Ще се бавя само час, Макс. Да не би да съм тръгнала на следобедни танци? — Тя погледна розовата найлонова рокля, която бе твърде къса, и добави: — А даже и да беше така, едва ли щях да облека точно този пищимал!

— Този „пищимал“ ми струва петнадесет долара — изръмжа Макс.

— А и съвсем не съм длъжен да ви осигурявам униформи, както знаеш. Ако хлапето ти повърне отгоре й…

— О, за Бога, Макс! Не можеш ли поне пет минути да се държиш като човек? Та Джош не е болен, той просто… — тя се запъна в търсене на подходящи думи, но преди да ги намери, той я прекъсна.

— Знам, знам. Той просто е твърде умен, нали така? Само дето ми се струва, че ако толкова му сечеше пипето, първо щеше да се научи да не се забърква в неприятности. Гледай след час да си тук, ясно ли е?

— Да — отвърна Бренда, приемайки разрешението му да напусне работа за безмълвно съгласие да не се преоблича. Забърза към задния вход и от пладнешката жега почти веднага плувна в пот. Найлоновата рокля плътно прилепна към тялото й.

Когато завъртя ключа на деветгодишния си шевролет, двигателят печално изстърга и Бренда тихичко изпсува.

— Моля те, моля те — заповтаря тя, докато отново и отново завърташе ключа и се бореше с изкушението си да натисне докрай педала за газта.

— Само този път, моля те, не ме предавай! — Уплаши се, че ще изтощи акумулатора, и изведнъж двигателят запали, закашля се сърдито, след туй запухтя. Без да отмества крак от газта, жената се пресегна и свали задните стъкла, после се опита да свали и това на предната врата откъм пътника. То бе заяло в затворено положение, но въпреки това тя опитваше всеки път, разчитайки на теорията, не от време на време стават и чудеса и току-виж едно от тях сполетяло и разбрицаната й таратайка.

Не й било писано и този път.

Тя излезе на заден от паркинга, зави по страничната алея и след миг беше на Главната улица, на път за училището, за Едемското обединено училище — група от псевдо тухлени сгради, скупчена в края на града, отвъд която нямаше нищо, освен безводната шир на пустинята, разнообразена тук-там от смътните очертания на планини, трудно различими през постоянно стелещата се откъм Лос Анжелес двестакилометрова пелена от смог.

Караше бавно, имаше нужда да дойде на себе си, преди да се изправи очи в очи с Арнълд Ходжкинс. Противопостави се на изкушението да се самосъжалява. Внезапно се видя като героиня в един от старите филми с Бет Дейвис. Как му беше името? Не можа да се сети. Онзи, в който Бет беше сервитьорка в някакво скапано кафене сред пустинята, а край него дори нямаше градче, даже и толкова западнало, колкото Едем. А и Дейвис не бе имала никаква любовна история, освен малка закачка с един поет, на когото обаче изобщо не му пукаше за нея. „Е, аз поне се влюбих два пъти — мислеше си Бренда с вродената си честност и черния хумор, който й бе помогнал да преживее някои от най-тежките мигове в живота, — макар че те в края на краищата се оказаха лекета. Но пък имам и две дечица, които поне засега не са лекета! Всъщност едното от тях е гений въпреки неприятностите, които ми създава точно днес. Освен това не гладуваме и си имаме покрив над главата. Колко по-зле можехме да бъдем!“