СЕНКИТЕ

- Не ми казвай, че кралицата е отправила тази заплаха без теб. Ти си генералът на нейната армия. Нейният главорез. Не ми излизай с това.

- Уверявам те - промърмори С’Екс, докато си сваляше качулката, - че бих се опитал да я разубедя. Имаме добри войници, особено моите стражи, и притежаваме оръжия, за които никой не подозира. Но това не означава, че е добра идея да си навличаме гнева на Рот. Славата му е известна на всички.

Ай Ем го изгледа. При нормални обстоятелства би му повярвал, ала след като току-що бе заблуден по този начин от майкен (или по-точно - от принцесата), вече не бе толкова самонадеян, що се отнасяше до собствената му прозорливост.

- Те няма да ви предадат брат ми - заяви, а после погледна към принцесата. - Освен това разполагат с подкрепата на симпатите. С каквото и да ги заплашвате, каквото и да правите, каквато и груба сила да се опитвате да използвате, Рот и братята няма да ви го дадат.

- Говориш така, сякаш аз го искам. - Гласът й одрезгавя. -Не го искам. Няма да приема никой мъж нито в тялото, нито в сърцето си.

Ай Ем сви рамене.

- Би било страшно поетично. Стига да не беше доказала каква невероятна лъжкиня си.

Болката, лумнала в очите й, бе нещо, върху което отказваше да се замисли. По дяволите, като нищо просто бе разочарована, че са я разкрили.

Боже, ако се бе обвързала с брат му, дали щеше да очаква това между тях да продължи...

„Престани. Достатъчно!“, заповяда той на мозъка си. Като се имаше предвид заради колко неща можеше да се тормози с основание, определено не биваше да добавя и въображаеми сценарии към списъка.

- Откъде научи? - попита С’Екс. - За войната?

Ай Ем го погледна.

- Някой се е обадил в къщата за аудиенции. Някой, който не се е представил, от номер, който не може да бъде проследен. И тъй като никой друг в Колдуел не знае за ситуацията на брат ми със с’хийб, нито за траура на кралицата, обаждането няма как да не е истинско. Имало е твърде много вътрешна информация, а що се отнася до това, откъде са намерили номера? Той не е никаква тайна.

Интересно, че за него бяха „те“.

Да, започваше да се чувства вампир, а не сянка, въпреки ДНК-то си. Разбира се, Рот и Братството бяха предложили на тях с брат му храна, подслон, приятелство, лоялност. При с’хийб имаше единствено цял куп изисквания и ограничения.

- Когато се върнеш там - заяви Ай Ем, - можеш да им съобщиш, че с брат ми вече не живеем при вампирите и че Рот и братята нямат представа къде сме отишли. Ще се махнем от тук и никой от вас... - той хвърли свиреп поглед на принцесата -няма да може да ни намери.

Още един плюс на истината за това, коя бе всъщност. Единственото, заради което идеята да се махне от тук би му причинила болка, единствената връзка, която би могъл да има тук, вече не съществуваше. Да се махне от Колдуел, от Съединените щати и никога повече да не се върне, като нищо щеше да му подейства отлично.

Разполагаха с достатъчно пари, за да живеят цял век, без да им се налага да заработят дори още един цент. И въпреки че щеше да е тъжно да се раздели с краля и Братството, и всички в имението, ако по този начин щеше да предотврати избухването на война, беше готов да ги напусне.

Двамата с Трез щяха да си тръгнат от тук.

Завинаги.

* * *

Докато Ай Ем отиваше към стъклената врата на терасата, Катра трябваше да си изкрещи да не се втурне към него. Всичко през тази вечер й се струваше такъв кошмар.

Тръгна си, без да я погледне. И макар че не можеше да го вини, искаше й се да извика.

Тя затвори очи и като сведе глава, скри лице в шепите си.

- Не ми казвай, че си се влюбила в него - мрачно подхвърли С’Екс.

Заповядвайки си да свали ръце и да го погледне, тя попита:

- Какво правиш тук? Не е възможно да си ме проследил, бях много внимателна.

Той извърна очи.

- Това място не ми е непознато.

- Идвал си тук и преди?

- Ти не си единствената, която иска да бъде свободна от време на време. Двамата братя ми дължаха известни... да ги наречем услуги.

Палачът замълча и Катра усети, че в него има болка. Дълбока болка. Зачуди се дали не бе скърбил за детето си в това уединено място, дали не бе оплаквал загубата, отредена от звездите.

Докато гледаше гордия мъж пред себе си, почувства как между тях се заражда някаква близост. Никога не би предположила, че той е нещастен или недоволен от съдбата си, и може би наистина не беше. Ала ето че се бе наложило да пожертва собствената си плът и кръв заради традициите... и майка й. Принуден бе да го стори заради звездите.

- Съжалявам - каза тя.

- За какво?

- Прекрасно знаеш.

Не се случваше често мъж като него да наведе очи, за да избегне чийто и да било поглед, но ето че сега го направи.

- Нямам представа за какво говориш.

Катра се съсредоточи, давайки си сметка, че трябва да си вървят, и то по няколко причини. Прекрасно обаче осъзнаваше, че за последен път стъпва в това място, пълно с толкова много спомени. Макар да познаваше Ай Ем едва от няколко нощи, то беше... цял един живот. Да си тръгне от тук, щеше да бъде, като да затвори вратата към единствената светлинка в живота си.