СЕНКИТЕ

- Ние вече сме мъртви. И ти го знаеш.

77

КОГАТО ТРЕЗ СЕ СЪБУДИ, ЛИЦЕТО И ВЪЗГЛАВНИЦАТА МУ БЯХА мокри. Той избърса бузите си и разпери пръсти, гледайки как блестят на светлината на лампата.

Отпусна ръце до себе си и се загледа в тавана. Част от него отказваше да повярва, че все още е тук. Физически и умствено. Стаята му и преди ли бе толкова тиха?

Исусе, всеки път щом си поемеше дълбоко дъх, гърдите го боляха така, сякаш си беше счупил всичките ребра. На няколко места. Което бе нищо в сравнение с филма на ужасите, който течеше пред очите му: всеки път щом мигнеше, виждаше различно късче от загубата... и се зачуди дали същото не се бе случвало и докато спеше и дали именно затова се бе събудил по този начин.

Част от него искаше това преживяване на станалото, отново и отново, да спре, ала друга се боеше до смърт от това - то би означавало, че забравата, от която толкова се страхуваше, е започнала.

Колко дълго беше спал?

Остана така една-две минути - или пък часове? Нощи? - а после протегна ръка и пипнешком се опита да намери телефона си. Когато натисна първото попаднало му копче, за да види колко е часът, откри, че има цял куп есемеси, пропуснати обаждания и съобщения в гласовата поща, ала нямаше сили да ги прегледа.

Пусна телефона и в същия миг си даде сметка, че не бе забелязал колко е часът.

Къде ли беше Селена, зачуди се.

Погледна към тавана и попита:

- Там ли си?

Какво ли беше видяла? Съществуваше ли Небитието? Странно, не беше подготвен за страха, който изпитваше сега, а навярно би трябвало. Идеята, че няма представа дали тя е добре, или не след смъртта, бе нещо, с което щеше да му се наложи да живее от сега нататък.

Докато не удареше и неговият час, предположи той. И ако тогава се окажеше, че го очаква единствено огромна, черна бездна? Е, в такъв случай нямаше да съществува, за да го е грижа.

Ама че радостна мисъл.

Най-сетне понечи да седне и простена, когато в тялото му изригна болка... сякаш емоционалната агония в душата му бе взела физически измерения в плътта му, мускулите му бяха сковани, костите го боляха.

Резултат от ритуала по подготвянето на тялото. Вероятно щеше да отмине след ден-два.

Стана и отиде до тоалетната. Изми си зъбите. Допита се до стомаха си. Не, храната не беше на дневен ред.

Виж, нямаше да е зле да пийне нещо.

Всичко това достигаше до него от много далеч, сякаш тялото му крещеше от другия край на стадион.

Върна се в стаята, отиде до дрешника и отвори двукрилата врата. И потръпна, когато лампата светна. Все още усещаше миризмата й. А две от одеждите й висяха сред неговите дрехи.

Пристъпи напред и протегна ръка към тях, ала така и не посмя да докосне белите дипли, особено когато отворената рана в гърдите му пламна от болка.

Беше, помисли си той, като порязан пръст, който не те притеснява, докато не го свиеш, когато болката става нетърпима... Само че безкрайно по-ужасно, разбира се.

- Не знам как да продължа без теб - каза той на дрехите й.

И нямаше предвид това, да се облече.

Когато не получи отговор (сякаш беше очаквал призракът й да му отговори!), свали най-близките панталон и риза от закачалката, облече ги и излезе. В продължение на поне десет минути стоя насред стаята, обзет от неудържимо желание да изпотроши всичко наоколо. Ала тялото му нямаше нито силата, нито координацията, необходими за това, а емоциите му не можеха да поддържат пламъците на гнева му.

Погледна към прозореца, който Селена беше счупила. Беше великолепна в яростта си, толкова жива, толкова...

Господи, щеше да се докара до лудост.

Докато отиваше към вратата, взе телефона си по навик, а после спря на прага. Сигурен бе, че не е готов за изпълнени със съжаление погледи и любопитни въпроси. Но май беше забелязал, че капаците на прозорците все още не са се вдигнали.

Аха.

Така че бе много вероятно масата след Последното хранене отдавна да е раздигната, а догените да са се оттеглили за кратката си почивка, преди да дойде време за дневното почистване.

Като че ли беше мернал цифрата седем, когато бе погледнал колко е часът.

Аха. Седем и нещо сутринта.

Стисна месинговата брава и му се стори, че отново се намира в клиниката, преди най-сетне да излезе от стаята за прегледи след всичкото онова време с тялото на Селена - това бе поредният портал, през който трябваше да излезе с родилно усилие.

Натисна бравата и бутна...

Ай Ем се беше проснал върху голия под в коридора и спеше дълбоко; беше отпуснал глава върху сгънатата си ръка, прегърнал наполовина празна затворена бутилка с бърбън, веждите му бяха сключени, сякаш дори насън се разправяше с отвратителни неща.

Трез си пое дълбоко дъх.

Хубаво бе да знае, че брат му е до него.

Нямаше обаче да го събуди.

Стъпвайки внимателно, така че да не го обезпокои, той почувства, че иска да направи това свое първо излизане в света сам. В подножието на стъпалата отново трябваше да събере сили, за да отвори вратата... и се зачуди колко ли време щеше да мине, докато се отучи от този навик... а после натисна бравата.

- ...вие, шайка копелета с фобия към светлината.

Тръсна глава и се намръщи.