Шантарам

Хванах с лявата си ръка едрия за презрамката на потника и го заудрях с дясната. Въпреки че по главата му се сипеха удари, той успя да ме хване за врата и започна да стиска. Гърлото ми се сви. Знаех, че въздухът в дробовете ми е последният, докато не го довърша. Отчаяно се мъчех да докопам лицето му с дясната си ръка. Палецът ми напипа окото му. Исках да го набутам в мозъка му, но той завъртя глава и палецът ми се провря между окото и твърдата кост на слепоочието му. Натиснах здраво и още по-надълбоко и изкарах окото му от орбитата. То увисна на кървави жилки. Опитах се да го хвана и да го откъсна, или да набутам палеца си в празната орбита, но той се дръпна назад, доколкото можеше. Окото провисна на бузата му, а аз се помъчих да го смачкам с юмрук.

Инат беше. Не се предаваше. Ръцете му стиснаха още по-здраво. Вратът ми беше як и мускулест, но разбирах, че той има силата да ме убие. Бръкнах в джоба си за пистолета. Трябваше да го застрелям, да го убия. Без угризения — не ми пукаше. Вече нямах въздух в дробовете и в мозъка ми избухваха вихри от разноцветна светлина. Умирах и исках да го убия.

Викрам стовари тежка дървена табуретка върху тила на плешивия. Да пратиш човек в нокаут не е толкова лесно като по филмите. Вярно е, че при късмет можеш да го събориш с един удар, но мен са ме удряли с железни лостове, дървени греди, ботуши и много пъти с тежки юмруци и са ме нокаутирали само веднъж в живота ми. Викрам стовари пет пъти тежката табуретка върху тила на мъжа, с всичка сила, и чак тогава оня рухна. Беше победен и смазан. Тилът му бе станал на пихтия. Знаех, че черепът му е счупен на няколко места. Но все още беше в съзнание.

Обработвахме ги половин час, докато преодолеят първоначалната си неохота да говорят. Рахим се присъедини към нас, говореше на английски и на родния им нигерийски диалект. Паспортите им ни разкриха кои са — нигерийски граждани, дошли тук с туристически визи. От сведенията в портфейлите и багажа им разбрахме, че са пребивавали в Лагос, преди да пристигнат в Бомбай. Малко по малко сглобихме историята. Те бяха „мускули“ — наемни убийци, пратени от гангстер от Лагос, за да ме накажат за издънка с някаква си голяма сделка с хероин и успокоителни. Ставаше въпрос за около шейсет хиляди долара, които някакъв играч от Бомбай беше измъкнал от техния бос. Играчът, който и да бе той, ме беше посочил за мозъка на далаверата, човека, виновен за кражбата на парите.

Успяхме да изцедим от наемните убийци тази информация, но после те се запънаха — не искаха да ни издадат името на мъжа. Не искаха да ми кажат кой ме е натопил. Не искаха да го предадат без спешното разрешение на техния нигерийски бос. Но ние бяхме настоятелни и успяхме да ги убедим. Името му беше Маурицио Белкане.

Бутнах окото на едрия обратно в орбитата, но то се завъртя под странен ъгъл. По начина, по който извръщаше глава, за да ме погледне, се досетих, че засега не виждаше с него. Подозирах, че то никога вече нямаше да заеме правилното си положение. Залепихме го с лейкопласт, превързахме му главата, пооправихме и другите двама. После им заговорих:

— Тези мъже ще ви заведат на летището. Ще изчакате на паркинга. Утре сутринта има самолет за Лагос. Ще го вземете. Ние ще ви купим билетите с ваши пари. И да сме наясно — аз нямам нищо общо с тази история. Не сте виновни вие, виновен е Маурицио, но това не ме прави по-щастлив. Аз ще се оправя с Маурицио за това, че е излъгал за мен. Това вече е моя работа. Връщайте се при вашия бос и му кажете, че Маурицио ще си получи заслуженото. Но ако някога се върнете тук, ще ви убием. Ясно? Ако се върнете в Бомбай, ще умрете.

— Разбрахте ли бе, вашта мама? — кресна им Викрам и ритна във въздуха. — Идвате тука и се ебавате с индийци, тъпунгери шибани!

Край с Индия за вас! Ха сте се върнали тук, аз лично ще ви клъцна шибаните топки! Виждаш ли шапката ми? Виждаш ли петното на шапката ми, шибан бахинчуд? Нацапа ми шибаната шапка. Не може да се ебаваш с шапката на индиец! Не може да се ебаваш по никакъв повод с индийци — с шапки или без шапки! Никога! И особено когато са с шапки!

Оставих ги и взех такси до новия апартамент на Ула. Ако някой знаеше къде е Маурицио, това беше тя. Гърлото ме болеше и едвам говорех. Не можех да мисля за нищо друго, освен за пистолета в джоба ми. Той се разду в представите ми и стана голям като кората на корково дърво. Беше Валтер Р-38, един от най-добрите полуавтоматични пистолети, произвеждани някога, изстрелваше 9-милиметрови куршуми от 8-патронния си пълнител и аз си представих как и осемте се забиват в тялото на Маурицио. Мърморех името — Маурицио, Маурицио, и един вътрешен глас — глас, който много добре познавах, ми каза: „Отърви се от пистолета, преди да си го видял…“

Задумках по вратата на апартамента и когато Лиса ми отвори, нахлух вътре и заварих Ула да седи на канапето в хола. Плачеше. Щом влязох, тя вдигна очи и забелязах, че лявото й око беше подуто, като от удар.

— Маурицио! — казах. — Къде е?