Щамът Андромеда

— Направете кръг, за да огледаме отгоре — нареди Стоун.

Въртолетът направи стръмен вираж. Двамата мъже погледнаха надолу към града. Лешоядите бяха дошли още през нощта и накацали на купчини около телата.

— Точно от това се и страхувах.

— Те могат да станат преносители на заразата — промълви Бъртън. — Ядат от заразените и разнасят микробите.

Стоун кимна, като не откъсваше поглед от прозореца.

— Какво да правим?

— Да ги отровим с газ — предложи Стоун. Включи микрофона и попита пилота: — Имаме ли газ?

— Да, сър.

— Направете още една обиколка и покрийте с него целия град.

— Да, сър.

Хеликоптерът се наклони и зави назад. Скоро двамата мъже не можеха да видят нищо под себе си от облака светлосин газ.

— Какъв е този газ?

— Хлоразин — отговори Стоун. — В малки дози поразява обмяната на веществата, а птиците имат ускорена обмяна. Те са съставени само от пера и мускули. Пулсът им е двадесет и един удара и много от тях поемат повече храна от собственото си тегло.

— Газът разрушава органичните съединения, така ли?

— Да. Веднага ще умрат.

Хеликоптерът направи още един кръг и забръмча на едно място. Постепенно облакът се разсея от лекия вятър, придвижвайки се на юг. Скоро отново можаха да видят земята. Стотици птици лежаха там. Някои още потреперваха конвулсивно с криле, други бяха вече мъртви.

Стоун се намръщи. Някъде в подсъзнанието му се мержелееше мисълта, че нещо беше забравил, нещо беше пренебрегнал. Някакъв факт, нещо от жизнено значение, нещо във връзка с тези птици, което непременно трябваше да се има предвид.

От микрофона се чу гласът на пилота:

— Сега какво ще наредите, сър?

— Идете в центъра на главната улица — каза Стоун — и пуснете въжената стълба. Оставете я на височина шест метра, никакво спускане по-надолу. Ясно ли е?

— Слушам, сър.

— Щом слезем, качвате се на сто и петдесет метра височина.

— Слушам, сър.

— Връщате се, щом ви сигнализираме.

— Слушам, сър.

— Ако нещо се случи с нас…

— Тръгвам веднага за „Уайлдфайър“ — каза пилотът с пресъхнал глас.

— Точно така.

Той знаеше какво означава това. Плащаше му се по най-високата тарифа на военновъздушните сили. Получаваше редовна заплата плюс опасен труд, плюс хонорар за специални полети в невоенно време, плюс полет над опасна територия, надбавка за изпълнение на задача над противникова територия, плюс полетни за всеки час във въздуха. За ден като днешния той щеше да получи повече от хиляда долара, а семейството му още десет хиляди долара по краткосрочната застраховка, ако не се върне.

Тия пари обаче не му се даваха току-тъй: ако се случеше нещо със Стоун или Бъртън на земята, пилотът имаше нареждане да се върне в базата „Уайлдфайър“ и да кръжи десет метра над земята, докато групата „Уайлдфайър“ намери най-ефикасен начин да го изпепели във въздуха заедно с хеликоптера.

Плащаше му се, за да рискува. Доброволно се беше съгласил на тази работа и знаеше, че сега над него, на шест хиляди метра височина, кръжи реактивен самолет на военновъздушните сили, въоръжен със снаряди въздух-въздух, готови да унищожат хеликоптера, ако нервите на пилота не издържат и той не се върне в базата.

— Внимавайте, сър — предупреди пилотът. — Сър!

Хеликоптерът маневрира над главната улица и увисна във въздуха. Чу се трополене и въжената стълба се спусна. Стоун стана, надяна шлема и откри вентила. Костюмът се наду около него. Бутилката кислород на гърба му щеше да стигне за два часа.

Той почака, докато Бъртън надуе своя костюм. После отвори люка и погледна надолу. Хеликоптерът беше вдигнал гъст облак прах.

Стоун включи предавателя.

— Всичко наред ли е?

— Да.

Стоун започна да се спуска по стълбата. Бъртън почака за момент и тръгна след него. Нищо не се виждаше от прах. Най-после почувства земя под краката си, пусна стълбата и се огледа. Костюмът на Стоун се мяркаше като неясно очертание. След малко прахта се разнесе. Сега вече се виждаше по-ясно. Хеликоптерът прибра стълбата и се отдалечи в небето.

— Хайде — подкани го Стоун.

Те тръгнаха тромаво по главната улица на Пидмонт.

VII. „НЕОБИКНОВЕН ФАКТОР“

Бъртън и Стоун пристигнаха в града едва дванадесет часа след първия контакт на хората с щама „Андромеда“. Седмица след това, когато вече можеха спокойно да разискват събитията, и двамата си спомняха живо тази сцена и я описваха с подробности.

Сутрешното слънце беше още ниско. Светеше хладно, безрадостно и хвърляше дълги сенки по леко заскрежената земя. От мястото, където бяха застанали, виждаха цялата улица и сивите обветрени дървени сгради. Първото нещо обаче, което им направи впечатление, беше тишината. Освен лекия вятър, който стенеше глухо покрай празните къщи, навсякъде цареше мъртва тишина. Наоколо всичко беше покрито с тела, натрупани и проснати по земята в пози на замръзнало учудване.

Не се чуваше никакъв познат звук. Нищо, което би им вдъхнало надежда — нито мотор на кола, нито лай на куче, нито детски вик.

Тишина.