Щамът Андромеда

Хол си спомни, че бяха разговаряли с Бъртън за това централно ядро. Теоретически по него можеше да се стигне директно до най-горния етаж. Но практически бе невъзможно, защото по окръжността бяха разположени лигаминови датчици, предназначени да попречат на някое лабораторно животно да се измъкне в централното ядро. В случай на произшествие по тръбите протичаше лигамин, производно на отровата кураре, в газово състояние, силно разтворимо във вода. Освен това имаше и автоматични пистолети със стрели, намазани с лигамин.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ И ЧЕТИРИДЕСЕТ И ПЕТ СЕКУНДИ.

Хол вече беше в лабораторията и наблюдаваше през стъклото вътрешното работно пространство. Някъде по-навътре беше и централното ядро.

Хол попита:

— Какви са шансовете ми?

— Никакви — отсече Стоун.

Хол се наведе и допълзя по тунела до пластмасовия костюм. Почака да се херметизира, взе един нож и отряза тунела, като ненужна опашка. Той вдиша с пълни гърди лабораторния въздух, пълен с микроорганизми, хладен и свеж.

Нищо не му се случи.

Стоун отиде в другата стая и започна да го наблюдава. Хол видя, че устните му се движат, но нямаше звук. След секунда мониторите се включиха и той чу гласа на Стоун: „… най-доброто, което можеше да измислим.“

— За какво говорите?

— За предохранителната система.

— Много съм благодарен — каза Хол и се придвижи към гумения уплътнител. Отворът беше малък и кръгъл и водеше право към централното ядро.

— Има само една възможност — каза Стоун. — Дозите са ниски. Изчислени са за десеткилограмово животно, т.е. колкото за една голяма маймуна. А вие сте най-малко седемдесет, нали? Бихте могли да издържите и по-голяма доза, докато…

— Докато умра — уточни Хол.

„Жертвите на кураре загиват от задух. Мускулите на гърдите и диафрагмата се парализират. Не е най-приятният начин за умиране“ — мислеше си Хол.

— Пожелайте ми успех — каза той.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ И ТРИДЕСЕТ СЕКУНДИ — напомни гласът на Гладис Стивънс.

Хол проби уплътнението с юмрук, пропълзя в облак прах и влезе в централното ядро.

Тук беше тихо. Не се чуваха сирените, нямаше мигащи червени светлини. Обгърна го студена, метална, кънтяща пустота. Централното ядро беше десетина метра широко, боядисано в сиво. Всъщност то представляваше цилиндрична шахта с кабели и механизми по средата. На стената имаше стълба, която водеше до четвъртия етаж.

— Ще ви гледам на екрана на монитора — се чу гласът на Стоун. — Тръгвайте бързо по стълбата. Ей сега ще бъде пуснат газът.

След това се включи магнетофонният запис:

ЦЕНТРАЛНОТО ЯДРО Е ЗАРАЗЕНО. ОБСЛУЖВАЩИЯТ ПЕРСОНАЛ ДА НАПУСНЕ ВЕДНАГА ОПАСНАТА ЗОНА.

— Бързо! — извика Стоун.

Хол се заизкачва. Погледна назад — след него пълзяха бели облачета дим и покриваха пода.

— Ето го газа — съобщи Стоун. — Хайде по-бързо.

Хол тръгна бързо. Хващаше една след друга скобките, задъхвайки се от умора и вълнение.

— Датчиците ви засякоха — глухо промълви Стоун.

Стоун седеше в лабораторията на петия етаж и гледаше как електронното око на компютъра очерта тялото на Хол. Струваше му се, че Хол е ужасно уязвим. Погледна към третия екран и видя как тънките цеви на лигаминовите пистолети се насочват към целта.

— Бързо!

На зеления екран тялото на Хол беше един червен контур. После върху контура в областта на шията се появи кръстът на електронния мерник. Компютърът беше програмиран да се цели в област с най-силен приток на кръв. При повечето животни това беше шията, а не гърбът.

Хол пълзеше нагоре. В момента за него не съществуваше нищо друго освен стъпалата и умората. Чувстваше се необикновено изтощен сякаш с часове се беше изкачвал. После осъзна, че газът е започнал да му действа.

— Датчиците се прицелват — съобщи Стоун, — но ви остават още десет метра.

Хол се обърна и видя едно от дулата. Беше насочено точно срещу него. Както го наблюдаваше, то избухна, появи се облаче сивкав пушек, свистене, и нещо удари стената до него и падна на земята.

— Този път не умря. По-бързо.

Още една стрела профуча и се заби в стената, съвсем до врата му. Опитваше се да върви по-бързо. Вече се виждаше вратата с обикновени бели букви „IV EТАЖ“. Стоун беше прав — оставаха по-малко от десет метра.

Последва трета стрела, четвърта… Не го улучиха. По някаква ирония на съдбата почувства раздразнение. За какво служат тия глупави компютри, като не могат да улучат такава мишена като него…

Най-после. Засегна го в рамото. Отначало при бодването щипеше, после усети силна пареща болка, лекарството беше инжектирано. Хол изруга.

Стоун гледаше всичко на монитора. Екранът безстрастно съобщи: „ПОПАДЕНИЕ“ и после върна лентата, която показа движението на стрелата във въздуха и забиването й в рамото на Хол. Повтори го три пъти.

ОСТАВАТ ДВЕ МИНУТИ ДО ВЗРИВА — обади се гласът.

— Дозата е ниска — каза Стоун, — продължавайте бързо.

Хол и без това бързаше. Чувстваше се ужасно тромав сякаш тежеше двеста килограма, но продължаваше да се изкачва. Стигна вратата точно когато друга стрела се заби в стената на милиметри от бузата му.