Шестият

Докато седеше пред огледалото в банята и се занимаваше с грима си, тя се замисли за последните години от живота си — изпълнени с много успехи и малко на брой, но неизбежни провали. Един от които беше бракът й. Съпругът й беше богат, но далеч не толкова прочут и известен като нея. И това му се отрази. Безкрайно несигурен въпреки богатството си, в крайна сметка той унищожи всичко, което някога беше изпитвала към него.

Разводът им се появи на първите страници на вестниците, после постепенно беше забравен. Животът продължаваше. Така и трябваше да бъде.

Тя бавно огледа безупречно обзаведената дневна. Едно наистина прекрасно пространство, в което се чувстваше щастлива и доволна. Отлична комбинация от домашен уют и блестяща професионална кариера. Докосна обиците си — екстравагантен подарък от бившия й съпруг. Огърлицата на шията й струваше петдесет хиляди долара, но пръстенът с брилянти и сапфири — поне два пъти повече. Държеше да изглежда перфектно по време на последното действие.

Основно, защото Харкс я беше предал.

Оказа се, че този човек работи за други, загърбвайки лоялността си към нея. Вместо да я подкрепи, той беше помогнал за унищожението й. Слугата беше предал господарката си. Би трябвало да го предвиди, но вече беше късно.

Животът наистина бе несправедлив. Всичките й усилия бяха насочени към постигането на максимална сигурност за тази страна. Това й беше работата. А какво получи в замяна?

Отвън се разнесе свистене на автомобилни гуми. Тя стана, пристъпи към изящния секретер и измъкна пистолета от скривалището му. За миг се запита какви ли ще бъдат заглавията във вестниците. Но на практика това нямаше значение.

Бившият й съпруг вероятно щеше да бъде леко изненадан, но той вече се беше оженил за друга, много по-млада жена, с която градеше онова семейство, която тя така и не пожела да има с него.

Фостър изпита съжаление, че никой нямаше да скърби за нея. Това наистина беше тъжно.

Предната веранда се разтърси от тежки стъпки. Личната й охрана беше безсилна да ги спре. Но така бе по-добре. Тя не искаше никой да ги спира. Освен това беше сигурна, че идват със заповед за арест.

Стъпките спряха пред вратата. Последва силно почукване.

— ФБР! — обяви гърлен мъжки глас. — Моля, отворете вратата, министър Фостър!

Тя опря глока в дясното си слепоочие и застана така, че да падне на канапето. Усмихна се. Приземяването щеше да бъде меко. Поне това заслужаваше. Беше доволна, че преди малко бе глътнала два валиума наведнъж. Таблетките почти прогониха стреса. Бяха много подходящи за всеки, който бе решил да отнеме собствения си живот.

Отвън се разнесе последното предупреждение на ФБР. Тя си представи как хидравличната щанга заема позиция срещу вратата от стогодишно твърдо дърво, която нямаше да се предаде лесно и щеше да й даде допълнителните няколко секунди, от които се нуждаеше.

Запита се дали и Харкс е сред тях. Много й се искаше да надникне още веднъж в очите му. В крайна сметка победителят щеше да бъде тя. Желанието й беше да види как тържествуващата му усмивка се стопява миг преди куршумът да проникне в черепа й.

Не, той със сигурност нямаше да присъства на ареста…

Защото бе страхливец.

Щангата се стовари върху вратата. Разхвърчаха се трески. Още един удар щеше да бъде достатъчен. Вратата отскочи от пантите си. Мъжете нахлуха в стаята.

Елън Фостър им се усмихна и натисна спусъка. Но нищо не се случи. Натисна още веднъж, после още и още…

Джеймс Харк заобиколи агентите на ФБР и се изправи пред нея. Протегна ръка и отне оръжието й.

— Няма да се измъкнете толкова лесно! — процеди той.

— Мръсник! — изсъска тя, олюля се на токчетата си и го зашлеви през лицето.

Той не помръдна. Просто стоеше пред нея и я гледаше с открито презрение. Тя не издържа и отмести поглед.

— Тези хора искат да ви кажат нещо — ледено подхвърли Харкс, после отстъпи встрани и изчака да й прочетат правата и да й щракнат белезниците.

Групата се насочи към вратата.

— А, и още нещо — подвикна Харкс.

Тя се обърна.

Той вдигна пистолета пред очите й.

— Следващия път проверете дали някой не е отстранил ударника на играчката ви, госпожо министър!

87

Шон погледна телефона си.

— Мейхю от щатската полиция на Мейн — каза той. — Преди известно време го търсих, но не вдигна…

Сега той накратко разказа на полковника за развоя на събитията.

Мейхю остана много доволен от онова, което чу.

— Предай на важните клечки във Вашингтон да направят така, че онези типове никога повече да не видят дневна светлина! — отсече той.

— Слушам, сър! — отвърна с усмивка Шон.

— Но има едно нещо, което дяволски ме смущава — подхвърли полковникът.

— Какво е то?

— Току-що завърши аутопсията на бедния Ерик.

— Огнестрелна рана, нали? — попита Шон и усети как коремните му мускули леко се стягат.

— Абсолютно. Без никакво съмнение. Право в гърдите.

Шон се отпусна.

— Какъв е проблемът тогава?