Шинел

Има в Петербург един силен враг на всички, които получават четиристотин рубли годишна заплата, или горе-долу толкова. Тоя враг не е някой друг, а нашият северен студ, макар да казват, че е много здрав. В девет часа заранта, тъкмо тогава, когато улиците се покриват със запътени към департамента хора, той почва да чука тъй силно, остро и безразборно всички носове, че клетите чиновници наистина не знаят де да ги дянат. През това време, когато дори челата на ония, които имат висши длъжности, ги болят от студа и в очите им бликват сълзи, клетите титулярни съветници понякога са беззащитни. Едничкото им спасение е да прибягат, колкото е възможно по-скоро, в своето изтъняло шинелче през пет-шест улици и след това да отупат добре нозете си в портиерската стая, докато по тоя начин всички замръзнали из пътя способности и дарования към служебните задължения се размразят. От известно време Акакий Акакиевич бе почнал да чувства, че по гърба и рамото особено силно почваше да го пари, макар че той се опитваше колкото може по-скоро да пробяга полагаемото пространство. Най-сетне той се запита дали неговият шинел няма някакви грехове. Като го разгледа добре вкъщи, откри, че на две-три места, именно на гърба и раменете, шинелът бе станал на цедилка, платът се бе изтъркал дотолкова, че прозираше, и подплатата бе разпокъсана. Необходимо е да се каже, че и шинелът на Акакий Акакиевич служеше за прицел на подигравките на чиновниците; нему дори отнемаха благородното име шинел и го наричаха халат. Наистина той имаше някакво странно устройство: от година на година яката му намаляваше, защото служеше за кръпки на другите части. Кръпките не свидетелстваха за изкуството на шивача и бяха наистина увиснали и грозни. Като разбра каква е работата, Акакий Акакиевич реши, че трябва да занесе шинела на Петрович, шивача, който живееше някъде на четвъртия етаж откъм задния вход и който, макар че бе кривоглед с едното око и цялото му лице бе надупчено от сипаница, вършеше доста успешно поправки на чиновнически и всякакви други панталони и фракове, разбира се, когато биваше в трезво състояние и главата му не бе изпълнена с планове за някакви други предприятия, разбира се, за тоя шивач не би трябвало да се разправя много, но тъй като вече е установено, че характерът на всяко лице в повестта трябва да бъде напълно описан, няма какво да се прави, дайте ни сега тук и Петрович. Отначало той се наричаше просто Григорий и беше крепостен човек на някакъв господар; почна да се нарича Петрович, откак бе освободен, и на всички празници си пийваше здравата, изпърво на големите празници, а след това безразборно, на всички черковни, навред дето в календара имаше кръстче. В това отношение беше верен на прадядовските обичаи и когато спореше с жена си, наричаше я мирска жена и немкиня. Тъй като споменахме и за жената, трябва да се кажат две думи и за нея: ала за съжаление за нея се знаеше само това, че Петрович има жена, че тя дори носи шапчица, а не забрадка; но с красота май не можеше да се похвали; поне когато хората я срещаха, само гвардейските войници надничаха под шапчицата й, като мръдваха мустак и изпускаха някакъв особен глас.