Шинел

В далечината, Бог знае де, се мержелееше светлинка от някаква будка, която се намираше сякаш накрай света. Тук веселото настроение на Акакий Акакиевич значително намаля. Той навлезе в площада с някаква неволна боязливост, като че сърцето му предчувстваше нещо недобро. Огледа се назад и встрани: наоколо му сякаш беше море. Не, по-добре е да не гледам — помисли той и тръгна със затворени очи. Но когато ги отвори, за да разбере наближава ли края на площада, неочаквано видя, че пред него са се изправили почти до носа му някакви мустакати хора — какви точно, това вече той не можеше да различи. Притъмня му и сърцето му се разтупка. „Ами че тоя шинел е мой!“ — каза един от хората гръмогласно и го хвана за яката. Акакий Акакиевич искаше да извика „Помощ!“ когато друг един натисна устата му с юмрука си, голям колкото чиновническа глава, и рече: „Посмей само да викаш!“ Акакий Акакиевич почувства само, че му съблякоха шинела, блъснаха го с коляно и той падна възнак в снега и нищо повече не усети. След няколко минути се опомни и се изправи на нозете си, но вече нямаше никой. Той чувстваше, че наоколо е студено и че няма шинел, почна да вика, но гласът му сякаш нямаше намерение да стигне до края на площада. Отчаян, без да се умори да вика, той хукна през площада право към будката, до която се бе изправил постовият стражар и опрян на алебардата си, гледаше сякаш с любопитство, като искаше да разбере за какъв ли бяс тича отдалеч към него и крещи някакъв човек. Акакий Акакиевич дотърча при него, почна със задъхан глас да вика, че той спи и не следи какво става, и не вижда как ограбват хората. Стражарят отговори, че не е видял нищо, че видял как го спрели насред площада някакви двама души, но помислил, че са негови приятели, и че вместо напразно да го хока, нека отиде утре при пристава и приставът ще намери кой му е взел шинела. Акакий Акакиевич дотича вкъщи в пълно безредие: малкото коси, които му бяха останали на слепите очи и на тила, се бяха съвсем разчорлили; едната му страна, гърдите и целите панталони бяха полепнали със сняг. Бабата, хазяйката му, като чу страхотното тропане на вратата, бързо скочи от леглото и само с една обувка на крака изтича да отвори вратата, като придържаше от скромност ризата си с ръка на гърдите, но като отвори, отстъпи назад, щом видя в такъв вид Акакий Акакиевич. А когато той разправи какво бе станало, тя плесна ръце и каза, че трябва направо да отиде при участъковия пристав, че кварталният началник ще го излъже, ще му обещае и ще го разтака; а по-добре е направо да отиде при участъковия, тя дори го познава, защото Ана, чухонката, която била по-рано готвачка при нея, сега служи като бавачка при участъковия, че тя често вижда и самия него, когато минава край тяхната къща, и че той всеки неделен ден ходи да се моли в черква, но в същото време гледа весело всички и че значи, както изглежда по всичко, трябва да е добър човек. Като чу това мнение, тъжният Акакий Акакиевич закрета към стаята си и как прекара там нощта, нека съди оня, който може поне донякъде да си представи положението на друг човек. Рано заранта той отиде при участъковия пристав, но му казаха, че той спи; отиде в десет часа — пак казаха: спи; отиде в единайсет — казаха: участъковият пристав не е вкъщи. Отиде по обяд, но писарите във вестибюла не искаха по никой начин да го пуснат и бездруго искаха да разберат по каква работа и каква нужда го е довела и какво се е случило. Така че Акакий Акакиевич поиска най-сетне да покаже веднъж през живота си характер и заяви решително, че трябва да види лично пристава, че те нямат право да не го пускат, че той е дошъл от департамента по държавна работа и че когато се оплаче от тях, тогава ще видят. Писарите не посмяха да кажат нищо срещу това и един от тях отиде да повика пристава. Приставът посрещна някак извънредно странно разказа за кражбата на шинела. Вместо да обърне внимание на главната точка, той почна да разпитва Акакий Акакиевич: защо се е връщал толкова късно, не се ли е отбивал и не е ли бил в някоя непочтена къща, тъй че Акакий Акакиевич съвсем се сконфузи и излезе оттам, без сам да знае дали на преписката за шинела ще се даде надлежен ход, или не. Целият тоя ден той не беше на работа (единствен случай през живота му). На следния ден се яви цял побледнял и облечен в стария халат, който бе станал още по-жалък. Разказът за кражбата на шинела трогна мнозина, макар че се намериха чиновници, които не пропуснаха дори и сега да се подиграят с Акакий Акакиевич. Решиха веднага да му съберат пари, но събраха съвсем дребна сума, защото чиновниците и без това се бяха много изхарчили, тъй като се бяха записали да купят портрет на директора и някаква книга по предложение на началника на отделението, който беше приятел на съчинителя, сумата излезе съвсем незначителна. Един от тях, вълнуван от състрадание, реши да помогне на Акакий Акакиевич поне с добър съвет, като му каза да отиде не при кварталния началник, защото, макар че е възможно от желание да заслужи одобрението на началството си началникът да открие по някакъв начин шинела, все пак шинелът ще остане в полицията, ако той не представи законни доказателства, че е негов собственик; а най-добре е да се обърне към едно важно лице, че важното лице, щом пише и се отнесе към когото трябва, може да накара работата да тръгне успешно. Нямаше какво да се прави, Акакий Акакиевич реши да отиде при важното лице. Каква точно беше и в какво се състоеше службата на важното лице, и досега е неизвестно. Трябва да кажа, че едно важно лице наскоро стана важно лице, а дотогава беше неважно лице. Впрочем неговата длъжност и сега не се смяташе за важна в сравнение с други още по-важни. Ала винаги се намира такъв кръг хора, за които неважното в очите на другия е вече важно. Впрочем той се опитваше да увеличи своята важност с много други средства, а именно: нареди, когато идваше на служба, низшите чиновници да го посрещат още на стълбата; никой да не смее да се явява направо при него, а всичко да върви по най-строг ред: колежкият регистратор да докладва на губернския секретар, губернският секретар — на титулярния или на който и да е друг, и по такъв начин работата да стигне до него. Така всичко в светата Русия е заразено от подражание, всеки дразни другите и иска да се държи като началника си. Разправят дори, че някакъв титулярен съветник, когато го направили началник на някаква отделна малка канцелария, веднага отделил за себе си специална стая, нарекъл я „служебна стая“ и поставил пред вратата някакви проверители с червени яки и със златни ширити, които хващали дръжката на вратата и отваряли вратата на всеки, който идвал, макар че в „служебната стая“ едва могла да се постави обикновена писмена маса. Приемите и навиците на важното лице бяха солидни и величествени, но не много сложни. Главната основа на неговата система беше строгостта. „Строгост, строгост и строгост“ — казваше обикновено той и при последната дума обикновено гледаше многозначително в лицето оня, комуто говореше. Макар че нямаше нужда от това, защото десетината чиновници, които съставяха целия държавен механизъм на канцеларията, изпитваха и без това полагаемия се страх: като го виждаха отдалеч, те оставяха работата си и очакваха, застанали мирно, докато той мине през стаята. Обикновеният му разговор с по-низшите бе изпълнен със строгост и се състоеше почти от три изречения: „Как смеете? Знаете ли с кого говорите? Разбирате ли кой стои пред вас?“ Впрочем по душа той беше нелош човек, добър с другарите, услужлив, но генералският чин съвсем го зашемети. Като получи генералски чин, той някак се обърка, излезе от релсите и съвсем не знаеше как да се държи. Ако му се случеше да бъде заедно с равен нему човек, все пак се държеше както трябва, като почтен, дори в много отношения неглупав човек; но щом попаднеше в общество, дето имаше хора, макар и с един чин по-ниско от него, беше просто невъзможен: мълчеше и положението му възбуждаше съжаление, още повече защото чувстваше, че би могъл да прекара това време несравнено по-добре. Понякога в очите му се виждаше силното желание да вземе участие в някой интересен разговор и кръжок, но го възпираше мисълта: дали това няма да бъде прекалено от негова страна, не ще ли бъде фамилиарно и няма ли с това да накърни своето значение? И поради такива разсъждения той оставаше вечно в едно и също мълчаливо състояние, като само от време на време произнасяше някакви едносложни звуци и по тоя начин си спечели име на най-отегчителен човек. При това именно важно лице се яви нашият Акакий Акакиевич и се яви в най-неблагоприятно време, съвсем неудобно за себе си, макар впрочем да бе удобно за важното лице. Важното лице се намираше в своя кабинет и разговаряше много-много весело с един наскоро пристигнал отдавнашен познат и другар от детинство, с когото не беше се виждал няколко години. В това време му доложиха, че е дошъл някой си Башмачкин. Той попита накъсо: „Кой е той?“ Отговориха му „Някакъв чиновник.“ „А! Може да почака, сега не е време“ — каза важният човек. Тук трябва да кажа, че важният човек положително послъга: беше време, защото отдавна вече бяха изприказвали с приятеля всичко и разговорът отдавна се пресичаше от много дълги паузи; те само лекичко се потупваха един друг по бедрата и повтаряха: „Такива работи, Иван Абрамович!“ „Така е, Степан Варламович!“ Ала въпреки това той заповяда на чиновника да почака, за да покаже на своя приятел, човек отдавна неслужил и който от дълго време живееше в къщата си на село, колко време чиновниците го чакат във вестибюла. Най-сетне, като се наприказваха, а още повече — намълчаха и като изпушиха по една цигара в много удобните кресла с подвижни облегала, най-сетне той сякаш неочаквано си спомни и каза на секретаря, който се бе спрял до вратата с книжа за доклад: „Но нали там, струва ми се, чака някакъв чиновник; кажете му, че може да влезе.“ Като видя смирения вид на Акакий Акакиевич и неговия вехтичък вицмундир, той изведнъж го запита: