Читаем Шоколад полностью

В четири ставам от стола. Бях спал с дрехите, само без расото и яката. Църквата няма нищо общо с тази работа. Правя си кафе, много силно, без захар, въпреки че на практика покаянието ми свърши. Казвам на практика. В сърцето си знам, че Великден още не е дошъл. Христос още не е възкръснал. Ще възкръсне едва след като успея днес.

Треперя. Хапвам малко сух хляб за сила. Кафето е горещо и горчиво. Щом свърша работата, си обещавам истинска храна: яйца, шунка, захаросани кифлички от фурната на Поату. Само като си помисля, и устата ми се напълва със слюнка. Включвам радиото и намирам станция за класическа музика. „Овцата да си пасе“. Устните ми се изкривяват в суха, презрителна усмивка. Не е време за пасторали. Настъпи часът на свинята, на коварната свиня. Спирам музиката.

Пет без пет. Поглеждам през прозореца и зървам първите светли ивици небе на хоризонта. Имам достатъчно време. Клисарят ще дойде в шест да удари великденските камбани. Имам повече от достатъчно време, за да изпълня тайната си мисия. Нахлузвам предварително приготвената гангстерска маска, която покрива цялата ми глава, чак до врата. В огледалото изглеждам различен, ужасяващ. Саботьор. Това ме кара да се усмихна. Устата ми под маската е стисната в непреклонна, цинична гримаса. Почти ми се иска да ме види.


05, 10 ч.

Отключено е. Почти не мога да повярвам на късмета си. Това означава, че тя се чувства на сигурно място, доказва наглата й увереност, че никой не може да се изпречи насреща й. Оставям настрани голямата отвертка, с която възнамерявах да разбия вратата, и стискам инстинктивно тежката цепеница (парче трегер, pere, който падна по време на войната) с две ръце. Вратата се отваря безшумно. Над главата ми се залюлява поредната червена кесийка. Захвърлям я презрително на пода. За миг се чувствам дезориентиран. Мястото доста се е променило от времето, когато бе фурна, пък и като цяло задните помещения на магазина са ми съвсем малко познати. Върху гладкия под се отразяват бледи отблясъци светлина и се радвам, че се сетих да взема фенерче. Щом светвам, се оказвам заслепен от белотата на емайлираните повърхности, шкафовете, мивките, старите пещи, които грейват под снопа на фенерчето ми. От шоколадите нито следа. Разбира се. Тук само се приготвят. Не знам защо се изненадвам от чистотата, която цари в кухнята. Опитвал съм да си представя Роше като някаква повлекана, която оставя в мивката загорели тенджери и мръсни чинии, а в тестото за тортите й вечно падат дълги черни косми. Вместо това установявам, че поддържа безупречна чистота. По рафтовете са подредени по големина искрящи тигани, на едно място само медните, на друго само емайлираните, порцелановите купи са сложени така, че да са лесно достъпни, приборите, като големи лъжици и тенджери, са закачени на специални куки върху варосаните стени. Върху очуканата стара маса има няколко каменни хавана. В средата ваза с поувехнали жълти далии, които хвърлят върху плота уродливи сенки. Поради някаква причина цветята ме изпълват с ярост. Какво право има тя да държи цветя в къщата си, когато Арманд Воазен е мъртва? Свинята в мен изсипва вазата върху масата и се ухилва доволно. Оставям животинското да ме обладае. Имам нужда от тази жестокост, за да мога да довърша започнатото.


05,20 ч.

Шоколадите сигурно са в самия магазин. Тихо си проправям път през кухнята и отварям масивната борова врата към предната част на сградата. Отляво ми се пада стълбището към спалните помещения. Отдясно са щандът, рафтовете, витрините, кутиите… Миризмата на шоколад, макар и очаквана, ме стряска. Тъмнината сякаш допълнително я подчертава, за момент като че ли ароматът е самата тъмнина, която ме обгръща като плътна кафява каша, като натрапчива мисъл. Светлият лъч на фенерчето обикаля купища цветове, сребристи хартии, панделки, искрящи облаци целофан. Попаднал съм в пещерата на съкровищата. През тялото ми преминава тръпка. Да вляза тук, в къщата на вещицата, незабелязан, непоканен. Да докосна тайно вещите й, докато тя спи. Нещо ме тласка към витрината, обзема ме желание да разкъсам хартията и да бъда първият, който ще я види. Абсурдна мисъл, като се има предвид, че възнамерявам да унищожа всичко. Ще удовлетворя този импулс. Стъпвам тихо, тежката цепеница виси отпусната в ръката ми. Имам достатъчно време. Достатъчно, за да задоволя любопитството си, ако реша. Освен това моментът е твърде ценен, за да го пропилявам. Искам да му се насладя.


05,30 ч.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Зулейха открывает глаза
Зулейха открывает глаза

Гузель Яхина родилась и выросла в Казани, окончила факультет иностранных языков, учится на сценарном факультете Московской школы кино. Публиковалась в журналах «Нева», «Сибирские огни», «Октябрь».Роман «Зулейха открывает глаза» начинается зимой 1930 года в глухой татарской деревне. Крестьянку Зулейху вместе с сотнями других переселенцев отправляют в вагоне-теплушке по извечному каторжному маршруту в Сибирь.Дремучие крестьяне и ленинградские интеллигенты, деклассированный элемент и уголовники, мусульмане и христиане, язычники и атеисты, русские, татары, немцы, чуваши – все встретятся на берегах Ангары, ежедневно отстаивая у тайги и безжалостного государства свое право на жизнь.Всем раскулаченным и переселенным посвящается.

Гузель Шамилевна Яхина

Современная русская и зарубежная проза
Уроки счастья
Уроки счастья

В тридцать семь от жизни не ждешь никаких сюрпризов, привыкаешь относиться ко всему с долей здорового цинизма и обзаводишься кучей холостяцких привычек. Работа в школе не предполагает широкого круга знакомств, а подружки все давно вышли замуж, и на первом месте у них муж и дети. Вот и я уже смирилась с тем, что на личной жизни можно поставить крест, ведь мужчинам интереснее молодые и стройные, а не умные и осторожные женщины. Но его величество случай плевать хотел на мои убеждения и все повернул по-своему, и внезапно в моей размеренной и устоявшейся жизни появились два программиста, имеющие свои взгляды на то, как надо ухаживать за женщиной. И что на первом месте у них будет совсем не работа и собственный эгоизм.

Кира Стрельникова , Некто Лукас

Современная русская и зарубежная проза / Самиздат, сетевая литература / Любовно-фантастические романы / Романы
Дети мои
Дети мои

"Дети мои" – новый роман Гузель Яхиной, самой яркой дебютантки в истории российской литературы новейшего времени, лауреата премий "Большая книга" и "Ясная Поляна" за бестселлер "Зулейха открывает глаза".Поволжье, 1920–1930-е годы. Якоб Бах – российский немец, учитель в колонии Гнаденталь. Он давно отвернулся от мира, растит единственную дочь Анче на уединенном хуторе и пишет волшебные сказки, которые чудесным и трагическим образом воплощаются в реальность."В первом романе, стремительно прославившемся и через год после дебюта жившем уже в тридцати переводах и на верху мировых литературных премий, Гузель Яхина швырнула нас в Сибирь и при этом показала татарщину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. А теперь она погружает читателя в холодную волжскую воду, в волглый мох и торф, в зыбь и слизь, в Этель−Булгу−Су, и ее «мысль народная», как Волга, глубока, и она прощупывает неметчину в себе, и в России, и, можно сказать, во всех нас. В сюжете вообще-то на первом плане любовь, смерть, и история, и политика, и война, и творчество…" Елена Костюкович

Гузель Шамилевна Яхина

Проза / Современная русская и зарубежная проза / Проза прочее