Шоколад

Няма никакво съмнение — това се нарича прелъстяване.

Сега тя бе тази, която забеляза колко е часът.

— Става късно, момчето ми — вметна рязко. — Време е да се прибираш.

Люк замлъкна по средата на изречението, изведнъж помръкнал.

— Изобщо… не разбрах кога е станало толкова късно. — Фразата увисна във въздуха, явно не искаше да си тръгва. — Сигурно е време — допълни вяло. — Ако закъснея, м-майка много ще се притесни. П-предполагам. Нали я з-знаеш каква е.

Арманд бе взела мъдрото решение да се въздържа доколкото може от неуважителни коментари по отношение на Каро пред момчето. Сега обаче не можа да преглътне злостната си усмивчица.

— На мен ли разправяш. Кажи ми, Люк, никога ли не си изпитвал подтик да й се противопоставиш… поне мъничко? — В погледа й пламтяха игриви пламъчета. — На твоята възраст е задължително да си падаш малко бунтар: да пуснеш дълга коса, да слушаш рокмузика, да сваляш гаджета, такива работи. В противен случай ще ти се отели волът, като станеш на осемнайсет.

Люк поклати глава.

— Прекалено е рисковано — отвърна кратко. — Мил ми е ж-животът.

Арманд се засмя доволно.

— Тогава значи другата седмица?

Люк я целуна лекичко по бузата.

— По същото време?

— Ще гледам да успея. — Тя му се усмихна. — Утре организирам парти в къщи — изтърси изведнъж. — За благодарност към всички, дето ми ремонтираха покрива. Заповядай, ако имаш възможност.

Люк явно се колебаеше.

— Разбира се, ако има проблем с Каро… — Изречението остана да потрепва незавършено с иронични нотки, Арманд впи в Люк лъчистия си, предизвикателен поглед.

— Все ще си намеря някакво извинение. — Той се гмурна под изумения й поглед. — С-сигурно ще е голяма забава.

— Разбира се — бързо вметна Арманд. — Всички ще дойдат. Така де, без Рейно и библейската му кохорта. — Подсмихна се дяволито. — Което така или иначе си е голямо признание.

Лицето му грейна във внезапна веселост, примесена с чувство за вина.

— Б-библейската кохорта. Memee, така готино го каза!

— Че аз винаги съм готина — отвърна Арманд с гордо вдигната глава.

— Ще глед-дам да из-змисля нещо.

Арманд тъкмо допиваше питието си, а аз се канех да затварям, когато дойде Гийом. Тази седмица почти не го бях виждала, изглеждаше някак смачкан, безцветен, очите му надзъртаха тъжно изпод ръба на филцовата шапка. Винаги изискан, той ни поздрави с обичайната си мрачна любезност, но забелязах, че е притеснен. Дрехите му висяха като на закачалка от свлечените рамене, сякаш под тях нямаше ишо. Върху невзрачното му лице се мъдреха две ококорени очи, изпълнени с мъка, като на францискански монах. Чарли не беше с него, само каишката му проблесна, увита около китката на Гийом. Анук го изгледа с любопитство откъм кухнята.

— Знам, че затваряте. — Гласът му бе отчетлив, тонът добре премерен, като на смела войнишка съпруга от любимите му английски филми. — Няма да ви задържам. — Налях му половин чаша от най-черното си еспресо, в чинийката сложих и няколко от любимите му флорентинчета. Анук кацна на един висок стол и впери в сладките му завистлив поглед.

— За никъде не бързам — отвърнах.

— Нито пък аз — обяви Арманд както обикновено, без да го усуква, — но ако имаш да й казваш нещо насаме, мога да си вървя.

Гийом поклати глава.

— Не, разбира се, че не. — Разтегли устни в нещо като усмивка, за да звучат думите му по-убедително. — Не е нищо особено.

Изчаках да продължи, макар вече да се досещах защо е тук. Взе си сладка и механично отхапа, подлагайки шепа под устата си, за да не троши.

— Току-що погребах стария Чарли — отрони едва чуто. — Под един розов храст в градинката пред къщи. Би му харесало.

Кимнах.

— Сигурна съм.

Вече подушвах тъгата му, тръпчивия вкус на земя и плесен. Пръстите му стискаха сладката, под ноктите му имаше пръст.

Анук го гледаше сериозна.

— Бедничкият Чарли — отрони. Гийом като че ли изобщо не я чу.

— Накрая трябваше да го нося. Не можеше да ходи, а когато го вземах в ръце, започваше да скимти. Последната нощ изобщо не престана. Бях до него през цялото време, разбрах, че е време. — Звучеше почти извинително, мъката му бе толкова силна, че не можеше да намери подходящите думи. — Знам, че е глупаво. Само едно куче, както каза отец Рейно. Глупаво е да му посвещаваш песни и други подобни.

— Не бих казала — нетърпеливо се включи Арманд. — Приятелят си е приятел. А Чарли беше превъзходен приятел. Не очаквай от Рейно да разбере такова нещо.

Гийом я изгледа с благодарност.

— Много мило от ваша страна, че го казвате. — После се обърна към мен: — И на вас благодаря, мадам Роше. Миналата седмица се опитахте да ме предупредите, но аз не бях готов да ви чуя. Предполагам съм си мислел, че като не забелязвам всичките признаци, Чарли ще живее вечно.

В погледа на Арманд блесна странна искрица.

— Понякога да останеш жив е най-лошото, на което можеш да се надяваш — тихо пророни тя.

Гийом кимна.

— Трябваше да го направя по-рано. Да му оставя поне мъничко достойнство. — Усмивката му бе болезнена в своята незащитеност. — Можех поне да спестя и на двама ни тази последна нощ.