Шоколад

Не биваше да те обвинявам. Сам човек, пък бил той и свещеник, не би могъл да се изправи срещу прилива. А аз бях твърде млад, за да познавам самотата на изкушението, горчивия вкус на завистта. Бях твърде млад, pere. Вдигнах поглед към теб. Не толкова заради самото действие, не дори заради това с кого си го извършил, колкото заради факта, че си способен на грях. Дори ти, pere. Когато осъзнах това, вече нищо не беше сигурно. Никой. Дори аз самият.

Нямам представа колко време съм ги наблюдавал, pere. Сигурно доста, понеже когато най-накрая понечих да си тръгна, ръцете и краката ми бяха изтръпнали. Долу видях Рижия и приятелките му Бланш и Зезет, а също и Арманд Воазен, Люк Клермон, Нарсис, Арабина, Гийом Дюплеси, татуираното момиче, дебелата жена със зеления шал. Имаше деца, предимно от катунарите, но също и от селото, като Жано Дру и, разбира се, Анук Роше. Някои едва се държаха на краката си, други танцуваха край самия бряг, набиваха завити в дебели овесени палачинки наденици или пиеха греяна лимонада с джинджифил. Обонянието ми явно се е изострило необичайно, защото почти усещам вкуса на ястията в чиниите им — рибата, опечена на жар в мангала, разтопеното козе сирене, тъмните овесени палачинки и светлата торта с горещ шоколад, confit de canard58 и merguez59 с подправки. Гласът на Арманд се извисяваше над останалите; смехът й бе като на грохнало от превъзбуда дете. Фенерите и свещите святкаха над водата като коледна украса.

Огпърво ужасеният вик ми се стори израз на въодушевление. Пронизителен сноп от звуци, смехове, а защо не и истерични възгласи. Помислих си, че някое от децата е паднало във водата. В следващия миг съзрях огъня.

Гореше лодката, вързана най-близо до брега, току до пируващите. Паднал фенер, небрежно хвърлена цигара или горещ парафин от свещ, попаднал върху сухо платнище. Каквато и да беше причината, огънят лумна светкавично. Само за миг погълна покрива на лодката и се развилия по палубата. Отначало танцуващите пламъци бяха прозирносини като фламбираните палачинки, но постепенно се нагорещяваха, за да достигнат яркия портокалов цвят на горящи снопи сено в августовска вечер. Онзи, дето му викат Рижия, скочи пръв. Май беше неговата лодка. Още преди пламъците да са променили цвета си, вече скачаше от една палуба на друга по посока на пожара. Една от жените отчаяно извика името му. Изобщо не я чу. Лек е и тича като коза. Озова се край две съседни лодки за няма и трийсет секунди, хвърли се към въжетата, които ги привързваха към брега и ги освободи, блъсна навътре към реката трета, която не беше завързана, и продължи. Виан Роше го наблюдаваше с разперени ръце. Останалите стояха притихнали на вълнолома. Освободените лодки се понесоха бавно надолу по развълнувалата се река. Лодката на Рижия вече бе неспасяема, над водата се извиваха колони дим и овъглени отломки. Въпреки това той сграбчи парче обгорял брезент и започна да блъска с него пламъците. Жегата обаче бе убийствена. Няколко искри лизнаха първо панталона, после ризата му. Захвърли брезента и ги потуши с длани. Закрил очите си с ръка, направи още един опит да проникне в каютата. Чух го да кълне грубо на силния си диалект. Арманд също му подвикна притеснено. Счу ми се нещо за бензин и резервоари.

Усетих как сладостните нокти на страха и тържеството се впиват във вътрешностите ми. Толкова приличаше на онзи път, миризмата на горяща гума, грохотът на огъня, отблясъците… За малко отново да се почувствам момче, да те видя в расо, да видя и двама ни по чудо освободени от всякакви отговорности.

Десет секунди по-късно Рижия скочи от горящата лодка във водата. Видях го как се втурва яростно към брега. След няколко минути резервоарът се пропука, но с един особен глух тътен вместо с гръмовните фойерверки, които очаквах. За няколко минути Рижия изчезна от погледа ми, скрит зад пламъците, които се плъзгаха безпрепятствено по водата. Понеже чуждите погледи вече не ме притесняваха, излязох от прикритието си и го подирих с очи.

Както виждаш, pere, не съм толкова безчувствен. Изпитах страх за него.

Виан Роше вече беше нагазила до хълбоците в блатистите води на Тан, червеното й палто бе подгизнало чак до подмишниците, оглеждаше съсредоточено реката, вдигнала длан над очите си. Застаналата до нея Арманд изглеждаше угрижена и грохнала. Когато го извлякоха на брега, ме обзе такова облекчение, че коленете ми поддадоха и се строполих в тинята, молейки се усърдно. Но въодушевлението от горящия пред очите ми катун… Беше нещо величествено, като спомен от детството, радостта да надзърташ тайно, да знаеш… Обгърнат в тъмнина, се чувствах силен, pere, чувствах, че по някакъв начин именно аз съм двигателят на всичко това — на пожара, на настъпилия хаос, на бягството. Усетих, че присъствието ми там е върнало обратно онова далечно лято. Не става въпрос за чудо. Не е нищо чак толкова непохватно. Просто знак. Определено знак.