Шоколад

— Трябва да вървя — прекъсна ме нервно. Юмруците й започнаха да се врязват ритмично в корема. Главата й клюмна като на впрегатно животно.

— Не. Трябва да останеш. Да го посрещнеш лице в лице. Иначе никога няма да се пребориш с него.

За миг ме погледна в опит да ми възрази.

— Не мога. — В думите й потрепваха отчаяни нотки. — Няма да се справя. Ще започне да говори разни неща, ще изопачи всичко…

— Тук имаш приятели — подхванах нежно. — Освен това си силна, макар още да не го осъзнаваш.

Тогава Жозефин бавно се отпусна на един от червените столове, опря чело на бара и заплака.

Оставих я. Не й казах, че всичко ще бъде наред. Не направих опит да я успокоявам. Понякога е по-добре да се оставиш на течението, да освободиш мъката. Използвах времето да отида до кухнята и много бавно да приготвя еспресото й. Докато го налея, докато капна малко коняк и поръся пяната с шоколадови стърготини, докато поставя чашите върху жълт поднос и пусна във всяка чинийка по две увити бучки захар, тя се бе успокоила.

— Защо промени решението си? — попитах, когато бяхме преполовили чашите. — При последния ни разговор беше абсолютно убедена, че никога няма да напуснеш Пол.

Сви рамене, като усърдно избягваше погледа ми.

— Да не би пак да те е удрял?

Този път не можа да скрие изненадата си. Ръката й отскочи към челото, където раната й изглеждаше озверяла, пламнала.

— Не.

— Тогава?

Очите й пак избягаха от моите. Пръстите й докоснаха чашата, сякаш да се уверят, че наистина е там.

— Нищо. Не знам. Няма нищо.

Лъже, при това непохватно. Само преди миг мислите й бяха абсолютно открити и сега несъзнателно посягам към тях. Трябва да разбера дали аз съм я накарала да го направи, дали съм упражнила насилие върху нея въпреки добрите си намерения. Сега мислите й са безформени, мъгляви. Виждам само мрак.

Би било безсмислено да я насилвам. У нея има една жилка опърничавост, която не обича да бъде притискана. Когато му дойде времето, ще ми каже. Ако иска.

Муска дойде да я търси едва вечерта. Вече й бяхме оправили леглото в стаята на Анук. Известно време малката пътешественичка ще спи на походното легло до мен. Прие идването на Жозефин за нещо естествено, както толкова много други неща. За миг ми домъчня за нея, за първата й самостоятелна стая. Обещавам си да не е за дълго.

— Слушай какво ми хрумна. Може би ще успеем да превърнем тавана в стаичка точно като за теб. Ще си имаш стълба, по която да се качваш, капандура, мънички кръгли прозорчета, изрязани в покрива. Какво ще кажеш?

Опасна, отвличаща вниманието идея, която предполага, че ще поостанем.

— Ще се виждат ли звездите? — оживено попита Анук.

— Разбира се.

— Чудесно! — възкликна и изтича нагоре по стълбите да сподели новината с Чехълчо.

Седнахме да вечеряме в малката кухничка. Масата е от времето, когато тук е било фурна, масивна, борова, накълцана от безброй ножове; цепките, циментирани с отдавнашно брашно, се разклоняват като вени и плотът прилича на мраморен. Чиниите са различни: зелена, бяла, а на Анук — на цветчета. Има една висока и една ниска чаша, а върху третата още стои етикетът Moutarde Amora62. И все пак за първи пьт притежаваме подобни вещи. Досега винаги сме използвали хотелското оборудване, състоящо се от пластмасови ножове и вилици. Дори в Ница, където живяхме повече от година, всички мебели и вещи бяха под наем, вървяха с магазина. Чувството да си собственик все още е екзотично за нас, нещо скъпоценно, главозамайващо. Завиждам на масата за раните й, за белезите, оставени от горещи форми за хляб. Завиждам на улегналото й чувство за време и ми се ще да можех да кажа: ето това тук го направих преди пет години. Оставих този белег, онова кръгче от мокра кафена чаша, прогореното петно от цигара, стълбичката резки в грубата повърхност на дървото. Ето тук, в тайното ъгълче зад крака на масата, Анук сама изряза инициалите си, когато бе на шест. А другото, ей там, го издълбах с нож преди седем лета. Спомняш ли си? Спомняш ли си лятото, когато реката пресъхна? Нали не си забравила?

Завиждам на масата за уравновесеното й чувство за принадлежност. Тук е от дълго време. Това е нейното място.

* * *