Сидхарта

— Попитай за това реката, приятелю! Чуй я как ще ти се изсмее! Нима мислиш, че си извършил толкова глупости, за да спасиш от тях сина си? А можеш ли да го опазиш от самсара? Как? Чрез поучения, с молитви, с назидания? Напълно ли забрави онази поучителна история на браминския син Сидхарта, която някога чух от теб на същото това място? Кой предпази онзи самана Сидхарта от самсара, от грях, от алчност, от безразсъдство? Успяха ли да го опазят благочестието на баща му, назиданията на учителите му, собственото му знание и собственото му търсене? Кой баща, кой учител би могъл да го опази да изживее собствения си живот, да се оцапа сам с живота, да стоварва сам върху себе си вина, да изпие сам най-горчивата чаша и сам да намери пътя си? Нима мислиш, скъпи, че някой би могъл да избегне този път? Може би синчето ти ще бъде изключение, защото много го обичаш, защото много би искал да го предпазиш от скръбта, от теготата и разочарованията? Но дори и десет пъти да умреш заради него, не би променил и най-малката криволица от съдбата му.

Никога досега Васудева не бе изричал толкова много думи.

Сидхарта любезно му благодари и се прибра загрижен в колибата, но сънят дълго не го спохождаше. Васудева не бе му казал нищо, което вече сам да не бе премислил и да не знаеше. Но той не бе в състояние да използва това знание, защото по-силни от знанието бяха обичта му към момчето, нежността му и страхът да не го загуби. Обичал ли бе някога друг човек така сляпо, с толкова много страдание, така безутешно — и въпреки това толкова щастливо?

Сидхарта не можеше да последва съвета на приятеля си, не можеше да се раздели със сина си. Оставяте се на момчето да му заповядва, да го унижава. Мълчеше и чакаше, всеки ден отначало започваше тихата битка на обичта, безмълвната война на търпението. Васудева също мълчеше и чакаше, винаги добър, винаги дълготърпелив.

И двамата бяха майстори в търпението.

Веднъж, когато лицето на малкия му напомни много за Камала, в съзнанието на Сидхарта внезапно проблеснаха думи, които някога, в дните на младостта му, Камала бе отправила към него. „Не можеш да обичаш“ — бе му казала тя, а той се бе съгласил с нея, бе сравнил себе си със звезда, а хората деца с листа, брулени от вятъра, и въпреки това не бе усетил упрек в онези думи. Наистина той никога не би могъл да се привърже напълно към някого, да забрави себе си, да върши глупости заради любовта на някого, никога не бе могъл да стори това, и тогава му се бе струвало, че тъкмо тук се крие голямата разлика между него и хората деца. Но сега, откакто синът му бе тук, Сидхарта досущ бе заприличал на хората деца: той страдаше заради някого, обичаше някого, бе отдаден всецяло на една обич, заради обичта се бе превърнал в глупак. Сега, в старостта си, той усети тази най-силна и най-необяснима страст, тя го караше да страда, страдаше мъчително и въпреки това бе блажен, в него нещо се бе обновило, бе станал по-богат. Продължи да размисля и откри също, че вече не се страхува за сина си, той знаеше в себе си, че момчето нито е загинало, нито го грози опасност в гората. Въпреки това продължи, без да се спира, но вече не за да го спасява, а воден от желанието да го види още веднъж. Така стигна до града.

Близо до града, когато излезе на широката улица, той застана пред входа на красивата градина за забавления, принадлежала някога на Камала, точно там, където бе я зърнал за първи път в носилката й. Миналото възкръсна в душата му, той се видя отново да стои там като млад, брадясал, полугол самана, с коси посипани с прах. Сидхарта дълго не мръдна от мястото си, надзърна в градината през отворената врата и видя монаси в жълти одежди да се разхождат край стройните дървета.

Дълго стоя замислен, възкръсваха пред него различни образи и той се вслушваше в повестта на живота си. Дълго стоя така, загледан в монасите, но виждаше младата Камала под високите дървета. Виждаше ясно себе си, виждаше как младата Камала го угощава, как за първи път го целува, как горделиво и презрително отхвърля браминството си и как горделиво и жадно се втурва в светския си живот. Виждаше Камазвами, виждаше слугите, пиршествата, играчите на зарове, музикантите, виждаше пойната птичка в клетката на Камала; преживя всичко това още веднъж, вдишваше самсара, почувства се още веднъж стар и уморен, усети пак погнусата и желанието да се зачеркне, оздравя още веднъж чрез свещеното Ом.