Сидхарта

— Зная — каза Сидхарта, и усмивката му заблестя като злато. — Зная, Говинда. Ето че се отзовахме сред дебрите на мненията, сред спора за думи. И не мога да отрека, че думите ми за любовта са в противоречие, в привидно противоречие с думите на Гаутама. Тъкмо затова имам толкова малко вяра в думите, защото зная, че това противоречие е измама. Зная, че съм съгласен с Гаутама. Как да допуснем, че той не е познавал любовта? Той, който прозря цялата тленност и нищета на хората, въпреки това толкова много ги обичаше, че през целия си, изпълнен с мъки живот, не престана да им помага и да ги учи. И у него, у великия учител, предпочитам нещата пред думите, делата и животът му са по-важни от проповедите му, жестът на ръката му е по-ценен от мненията му. Виждам неговото величие не в проповедите и мислите му, а в делата, в живота му.

Двамата старци за дълго се умълчаха. След това Говинда, като се поклони, за да си вземе сбогом, каза:

— Благодаря ти, Сидхарта, че ми откри нещо от твоите мисли. Много от тях са странни и не всички успях да разбера веднага, но както и да е — благодаря ти и ти желая спокойни дни.

Ала в себе си той мислеше: „Този Сидхарта е чудноват човек, странни мисли изрича, чудато звучи учението му. Другояче звучи чистото учение на Възвишения, по-ясно, по-чисто, по-разбираемо, нищо странно, нищо чудато или смешно няма в него. Много по-различни от неговите мисли ми изглеждат ръцете и нозете на Сидхарта, неговите очи, неговото тяло, неговото дишане, неговата усмивка, неговият поздрав, неговата походка. Откакто нашият възвишен Гаутама се пресели в нирвана, не съм срещнал човек, за когото бих могъл да кажа: ето един светец. Единствено за Сидхарта си помислих така. Макар учението му да е странно, макар думите му да звучат чудато, погледът и ръцете му, кожата и косите му, всичко да излъчва такава чистота, такова спокойствие, такава ведрина, благост и светост, каквито от смъртта на нашия възвишен учител не съм срещал у друг човек.“

Такива мисли бяха обзели Говинда, а в сърцето му бушуваха противоречия. Привлечен от обич, той още веднъж се поклони дълбоко пред Сидхарта, който седеше неподвижен.

— Сидхарта — каза той, — ние вече сме стари. Едва ли повече ще се видим в тези си образи. Разбирам, скъпи, че си намерил покой, признавам, че аз още не съм го намерил. Кажи ми, почтени, още една дума, дай ми нещо, което да отнеса в себе си, което да проумея. Дай ми нещо, което да ме подкрепя по пътя. Моят път често е труден и мрачен, Сидхарта.

Сидхарта мълчеше и го гледаше със своята непроменена, винаги кротка усмивка. Говинда се взираше в него вцепенен, със страх и копнеж, а в очите му се четеше страдание, вечно и напразно търсене. Сидхарта забеляза това и се усмихна.

— Наведи се към мен! — тихо прошепна той в ухото на Говинда. — Наведи се към мен! Така, още по-близо! Съвсем близо! Целуни ме по челото, Говинда!