Силата на шестимата

Изключвам се напълно и поглеждам главите пред мен, всички са сведени надолу, съсредоточени в молитвата. Или просто сведени. Очите ми откриват Аделина, която е най-отпред, шест редици пред мен, леко вдясно. Коленичила е, дълбоко замислена, кафявата й коса е пристегната здраво в плитка, която се спуска по средата на гърба й. Не вдига очи нито веднъж, не се опитва да ме открие, както обикновено правеше през първите ни няколко години тук. Тогава скрита усмивка огряваше лицата ни, щом погледите ни се срещнеха, като признание за тайната, която ни свързваше. Все още споделяме същата тайна, но по някое време Аделина започна да не я признава. Планът ни да изчакаме, докато се почувстваме достатъчно силни и в безопасност, за да заминем оттук, беше изместен от желанието на Аделина — или страха й — никъде да не заминава.

Месеци наред не бяхме разговаряли с нея за мисията ни, когато се появи новината за Джон Смит, за която веднага й съобщих. През септември й бях показала третия си белег, третото предупреждение, че: още един гард е загинал, че вече сме по-близо до мига, в който ще бъдем заловени и убити от могадорианците. Тя реагира така, сякаш белегът не съществува. Сякаш не означаваше това, което и двете знаехме, че означава. Щом чу новината за Джон, тя само извъртя очи и ми каза да престана да вярвам в измислици и фантазии.

En el nombre del Padre, у del Hijo, у del Espiritu Santo. Amen4 — приключва молитвата и всички започват да се кръстят, включително и моя милост, за да запазя благоприличие — челото, пъпа, лявото рамо, дясното рамо.

Спях и сънувах как тичам надолу по някаква планина, разперила ръце, сякаш ще полетя, когато се събудих от болката и сиянието на третия белег, който сключваше обръч около глезена ми. Светлината беше събудила няколко от момичетата в стаята, но за щастие не и дежурната сестра. Момичетата помислиха, че държа фенерче и списание под завивката и така нарушавам правилата за вечерния час. Елена от съседното легло, тихо шестнайсетгодишно момиче с лъскава черна коса, която често пъха в устата си, докато говори, хвърли възглавница срещу мен. Плътта около белега ми беше започнала да набъбва и болката беше толкова силна, че захапах края на одеялото, за да не извикам. Но не можех да сдържа сълзите си, защото някъде по този свят номер три беше изгубил или изгубила живота си. Бяхме останали шестима.

Тази вечер се изнизвам от нефа заедно с останалите момичета и всички тръгваме към спалните помещения със скърцащите единични легла, разположени на равно разстояние едно от друго. В главата ми зрее план. Като компенсация за твърдите легла и студения бетонен под спалното бельо е меко, а одеялата тежки и това е единственият лукс, който ни е позволен. Леглото ми се намира в дъното на стаята, в ъгъла. То е най-отдалечено от вратата, което го прави и едно от най-желаните; там е най-тихо и спокойно. Доста време ми отне да се докопам до него, придвижвах се с по едно легло след напускането на всяко момиче.

Когато всички вече сме по леглата си, гасят лампите. Лежа по гръб, забила поглед в бледия нащърбен контур на високия таван. От време на време тишината се нарушава от шепот, последван веднага от шъткането на дежурната сестра към провинилите се. Държа очите си отворени, чакам с нетърпение всички да заспят. След половин час шепотът постепенно затихва, изместен от спокойните звуци на съня, но все още не смея да рискувам. Твърде рано е. Минават още петнайсет минути, продължава да е все така тихо. Вече не издържам.

Затаявам дъх, бавно прехвърлям крака през ръба на леглото, заслушана в ритмичното дишане на Елена до мен. Стъпалата ми докосват ледения под и веднага измръзват. Ставам бавно, не искам леглото ми да започне да скърца, после прекосявам стаята на пръсти, без да бързам, внимавам да не се ударя в някое легло. Стигам до отворената врата и се втурвам през коридора към компютърната стая. Издърпвам стола и включвам компютъра.

Не ме свърта на едно място, докато чакам компютърът да загрее, и надничам в коридора да видя дали някой не ме е проследил. Най-после мога да изпиша уебадреса и екранът побелява, после в центъра на страницата се появяват контурите на две снимки, заобиколени от текст. Водещото заглавие е с удебелени черни букви, твърде размазани, за да се четат. Сега пък две снимки — чудя се какво ли се е променило от предишния ми опит да проверя. И ето, най-накрая всичко застава на фокус:

МЕЖДУНАРОДНИ ТЕРОРИСТИ?

Джон Смит с квадратната си челюст, раздърпана тъмноруса коса и сини очи изпълва лявата страна на екрана, докато баща му — или по-вероятно сепанът му — Анри, заема дясната половина. Това обаче не е снимка, а черно-бяла скица, изпълнена с молив от художник. Пропускам подробностите, които вече знам — разрушеното училище, петте смъртни случая, внезапното им изчезване — и стигам до горещата новина, която тече в момента: