Скиптър и чук

Кормчията Шуберт и неговият приятел Каравей бяха пристигнали в Карлсхафен с обедния влак. Пътят към замъка Фалкенау водеше на известно разстояние покрай пристанището. На всяка крачка спираше кормчията, за да се озърне с физиономия на познавач.

— Хм-м — рече. — Тук става нещо.

— Какво?

— Не виждаш ли, че всички бойни кораби се подготвят за отплаване?

— Не изглежда така.

— Тайно, старо момче, тайно! Касае се за някакво начинание, за което никой не бива нищо да знае, и при което на старите картауни79 едва ли ще дойде ред да побоботят. Внимавай, утре заран и един-едничък съд няма да има вече в пристанището.

— Искаш да речеш, че вече се е стигнало до изпълнение на плана, обсъждан снощи в събранието на революционната партия? А именно да се разстрои марината, та в решителния миг да не може да се намеси с оръжие?

— Убеден съм в това. Впрочем един отчаян план, който, ако работата потръгне на терсене, може да коства свободата и живота на тарторите на заговора! На нас, норландците, тая дяволия може само да е приятна.

— Хм, какво ли не бих дал, да съм си пак в Норланд. Все пак е адски неприятно да знаем, че куршумите скоро ще засвирят и да се намираме във вража страна. Какво сега, ако ей тъй просто си ни окаушат?

— Тук имаш право. Времената са такива, че човек трябва да води много изрядно корабния си дневник. Впрочем от вчера моето уважение към сестра ти започна да се покачва, както водата в някой пропущащ трюм. Тя умее да обхваща с поглед всичко и да държи в ръка всички нишки — не само в Норланд, ами и тук. Откъде знае всичко? Направо загадка!

— Я по-добре остави, старо, и така няма да го узнаеш. Та нали нито даже аз, нейният брат, мога да дам осветление на въпроса. Я виж там малкото нещо! Що за лодка може да е?

— Странно, мачтите в свалено положение! Това още при никоя яхта не съм го наблюдавал. Трябва да е частен кораб и вероятно принадлежи на някой инглишман, чиято глава е пълна с бръмбари. Я хайде да го поогледаме!

— Ела — рече Каравей — да идем първо горе в замъка! После ще се наместим в някоя койка, където ще се намери по една добра глътка.

Кормчията погледна нагоре към хълма.

— Тогава да ударим направо по тоя пешеходен път, дето води към замъка като някоя въжена стълба.

Едва бяха извървели няколко крачки по пътя и Каравей спря.

— Стоп! Я погледни маата, който се спуща там под опънати платна! Познаваш ли го?

— Естествено. Това е Фрик Уилмърс!

— Откъде ли идва, а?

— Откъде идва? От пашата, чийто слуга е, и който живее като гост в замъка Фалкенау.

— Хм-м, спомняш ли си, че съдържателят на „Горната пивница“ каза, мъжът досущ приличал на капитан Фалкенау? Ами ако пък наистина е той?

— Но защо ще ходи като моряк?

— За да си направи някоя шегичка, както знатните люде понявга го вършат.

— Но там горе той беше като прислужник.

— Нищо не значи. На една такава хубавичка малка фелука, каквато беше момичето, аз също бих прислужвал, та даже и крал да бях.

— Какво ли ще каже като ни види?

— Скоро ще чуем. Ела!

Той улови кормчията за ръката и го повлече в един страничен храсталак. Артур приближи, без да ги забележи. Едва бе отминал и Каравей подвикна полугласно:

— Хер капитан!

Повиканият веднага се обърна. Двамата пристъпиха иззад храста — кормчията донейде смутен, боцманът обаче с една извънредно лукава физиономия.

— Прощавайте! До кого доплавахме тук, до моряка Фрик или до хер корветския капитан Артур фон Фалкенау?

— Защо?

— Защото се каним да вървим нагоре, за да подирим хер капитана.

— Какво смятате да правите при него?

— Необходимо е само той лично да го знае.

Артур хвърли един поглед наоколо и се убеди, че не могат да бъдат подслушвани.

— Аз съм капитанът. Какво имате да ми кажете?

— Хер, извинете, но ние трябва да отидем на сигурно, защото посланието, което носим, не бива да попадне в погрешни ръце. Можете ли да докажете, че говорите истината?

— Нищо по-лесно от това! Придружете ме до замъка!

Той се обърна и тръгна по същия път, по който беше дошъл. Стигнал при замъка, отведе двамата направо в жилището на управителя, където завари жена му.

— Е, майко Хорн, я назовете пред тези двама господа името ми, но истинското!

Жената направи пред Артур един дълбок реверанс.

— На заповедите ви, милостиви господарю! — И като се обърна към двамата моряци, продължи: — Този хер, е когото имате честта да говорите, е барон Артур фон Фалкенау, корветски капитан и…

— Достатъчно, стига! — отклони Артур ухилен. — Ее, майне херен, убедихте ли се?

Каравей сне без дума за отговор фригийската си барета от главата, издърпа хастара и измъкна наяве едно писмо. Капитанът разчупи печата, за да го прочете. То не беше дълго и имаше следния дословен текст:

„Хер капитан, добрахме се до сведения, че следващите дни ще опитат да сложат ръка на Вашата личност, за да лишат Норланд в предстоящата война от нейния най-способен моряк. Тъй като нашите цели са различни от тези на правителството, ние решихме да Ви поставим в течение на нещата. Ваша воля естествено дали ще ни повярвате, или не. Но в близко време бъдете нащрек!

Истинските приятели на Зюдерланд“