Скиптър и чук

„Горната пивница“, Валденбург Макс Брандауер!

Неприятелят идва, проходите са завардени от мои хора, той не може да мине. Ако имахме тук няколко оръдия, бихме могли да го задържим три-четири дни. Говорете бързо с херцога!

Лилга

— Не е ли забележително, Ваше сиятелство?

— Във висша степен. Имаш ли някакво обяснение?

— Може би Негово сиятелство знае, че по държавната граница се върти най-оживена контрабанда. Но какъв обхват има и колко хора са й се отдали, това би могъл да каже само посветеният. Мисля, че няма да сгреша, ако ги преценя на неколкостотин души, които са майстори във владеенето на оръжия и въпреки своя запретен занаят — верни и предани на своя херцог. Лилга, изглежда, в резултат на своя номадски начин на живот се намира в определено познанство с тях и упражнява сред тях едно не незначително влияние. Поради това й се е удало да ги призове срещу приближаващите врагове.

— Но думите: „Неприятелят идва.“ Как си ги обясняваш?

— Ваше сиятелство, в това отношение аз също съм изправен пред загадка.

— Помисли! Без обявяване на война и без предшестващата размяна на дипломатически ноти!

Присъстващите съветници също не можеха да намерят обяснение.

— Колкото и невероятно да звучи новината — продължи Макс, бих желал да дам на Ваше сиятелство съвет да не я приема несериозно. Аз съм убеден, че Лилга притежава по-голямо познание върху тайното политическо положение, отколкото някои държавни мъже, и ето защо приемам, че тя и сега знае точно какво прави. Енергично подкрепям с молба нейното желание пред Ваше сиятелство.

— Но редно ли е да поставя моите войници рамо до рамо с контрабандисти?

— Та нали не е нужно войниците да знаят заедно с какви другари се бият. Пък и още не може да се докаже, че наистина си имаме работа с контрабандисти. Не си ли послужи и испанското правителство с разбойници и контрабандисти срещу Наполеон? И прощавайте, Ваше сиятелство, кой прави мъжа контрабандист?

— Искаш да кажеш, законът или погрешната икономическа политика? Дързък упрек, Макс, който напълно се съгласува с гледището на твоя баща. Но аз не ти се гневя, та нали вече съм решил да премахна митата. Кого впрочем предлагаш за акцията в планините?

— Считам хауптман Хелбиг за подходящ.

— Мненията ни изцяло съвпадат, Макс. Веднага ще пратя частния си секретар при него и…

Херцогът беше прекъснат от влезлия лакей.

— Ваше сиятелство, хауптман Хелбиг моли да бъде приет.

— Lupus in fabula!81 — възкликна херцогът радостно. — Да влезе!

Хауптманът пристъпи с една отворена телеграма в ръка. След един поклон пред владетеля и едно приятелско ръкостискане с Макс той започна:

— Ваше сиятелство, след като отведох съобразно нареждането арестуваните в затвора и се убедих, че за бягство от тяхна страна не може да се мисли, отидох да проверя оставените постове, без да забележа нещо необичайно. Но когато стигнах при къщата на полицейския шеф, узнах от поста, че малко след арестуването пристигнала една телеграма, която той препредал на присъстващия адютант. Работата ми се стори достойна за внимание и аз отидох горе, за да поискам да ми дадат телеграмата. Адютантът я беше отворил, но не могъл да я прочете, тъй като бе шифрована, и я сложил при останалите конфискувани документи. От кого ли може да идва? Естествено от някой съзаклятник, понеже подателят си беше послужил с криптограма. Но кой може да е той? Та нали вече знаехме имената на всички виновни и те бяха в Номер сигурност82. Някой пропуснали ли бяхме? Не се колебах дълго, а побързах с телеграмата насам, където се надявах да намеря притежаващия ключа доктор Брандауер.

— Много добре сте постъпил, драги хауптман — рече Макс. — Позволете да видя!

Докторът беше придобил такова умение в дешифрирането на тайните документи на съзаклятниците, че прочете малкото редове направо от листа. Безмерно удивление се изписа по чертите му.

— Чуйте невероятното, Ваше сиятелство:

„Хер шеф на полицията!

Моментът настъпи. Долу тиранина! Но бързо и още през тази нощ! Иначе ще стане твърде късно.

граф Хоенег“

— Невъзможно! — извика херцогът в безкрайно слисване.

— И аз бих желал да река същото, Ваше сиятелство, но телеграмата е истинска.

— Къде е подадена?

Макс погледна адреса на писмото.

— В Бергщайн.

— Бергщайн? Значи все пак! Градът, към който се числи психиатричната клиника!

— Да, няма никакво съмнение, че графът се е измъкнал.

— Но как?

— Ваше сиятелство, няма смисъл, струва ми се, да си блъскаме главите с това как на неговото бягство; докладът на директора ще ни изясни. По-важен е въпросът как да заловим отново избягалия.

— Вярваш ли в тази възможност?

— Защо не? Хоенег очевидно лелее убеждението, че телеграмата ще пристигне навреме и въстанието все още може да избухне. При тази предпоставка близо до ума е, че ще навести след бягството си столицата, за да бъде на самото място, когато се надигне бунтът.