Скиптър и чук

Омар се надигна, кадията сложи един пергаментов лист на коляното си и посегна към калема, за да се заеме с необходимите бележки.

— Ел исм ел керим? (Как е твоето сияйно име?)

— Омар Батху.

— Как се казваше твоят баща и бащата на баща ти?

— Моят баща беше мамелюкският принц Каман Ибн Аку ел Арат Бен Омманам. Неговият баща беше прочутият княз Пехлеван Аку ел Арет Бен Омманам, когото великият Султан ел Кебар44 обичал.

— Как е името на твоята майка?

— Истинският вярващ не назовава пред друг името на една жена. Тя беше сестрата на султан Агеб Нураддин от Табриз.

— Виждам, че ти си един строго спазващ вярата син на Пророка. Можеш да си седнеш.

Сега той се обърна към Саид Абдаллах:

— Как е пълното ти име?

— То гласи Саид Абдаллах Бен Халал.

— Коя от дъщерите си искаш да продадеш на Омар Батху?

— По-голямата.

— Колко ти дава той за нея?

— Цената лежи в сарая, за Саид Абдаллах тя е без значение.

— Имате ли още нещо да отбележите?

— Не.

— Тогава поставете имената си под това, което записах!

Това стана и после кадията се обърна към Катомбо:

— Сега нека приказва младият рейс! Как е твоето достойно за възхвала име?

— Катомбо.

— Не е ли то по-дълго?

— Не.

— Как е името на твоя баща?

— Аз не го познавам.

Кадията направи движение на най-голяма изненада. Ако в Ориента не е вече препоръчително да притежаваш само едно единствено име, то е голям резил да не познаваш баща си.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ти не знаеш името на твоя баща?

— Не!

— Как се е казвал бащата на баща ти?

— Това също не знам.

— Чия дъщеря беше твоята майка?

— Не познавам нито нея, нито нейния баща.

— Аллах акбар! Аллах дава на всяко дърво неговото семе и на всяко животно неговия създател, на теб той обаче не е позволил да видиш своя баща. Ти си нещастен сред децата на земята и изоставен сред синовете на хората! Какво да пиша, като нямаш баща?

— Пази си езика, о, кади, защото не съм свикнал да слушам неща, които не ми отърват! Аз съм бил отвлечен от баща си още когато не съм можел и да ломотя. Кой е виновен за това, аз или ти?

— Ти не и аз също не!

— Аллах просветли разсъдъка ти, та различи правилното. Защото значи говориш думи, които ме оскърбяват? Пиши името на този, дето после стана мой баща!

— Кажи го тогава!

— Неговото име гласи: Канаведа ел Важда ел Боанжари! — отговори Катомбо, като предаде доколкото бе възможно на арабски името на своя циганки баща редом с неговия ранг.

— А коя беше майка ти?

— Тя беше ваджина, която ще рече княгиня при народа на ломбардците.

— Аллах да те благослови, сине мой, защото ти си имал велики и прославени родители. Но те трябва да са живели в някоя много далечна страна, защото думите, които каза, не се отнасят до територията на Ел Араб.

Катомбо добре се предпази да му даде някакво обяснение и ето как кадията се обърна отново към Саид Абдаллах:

— Твоето име аз вече изписах. Коя от дъщерите си искаш да дадеш на този Катомбо Ибн Канавела ел Важда ел Боанжари за жена?

— По-малката.

— Какво дава той за нея?

— Той плати за нея цена, каквато може един крал да даде. Аз не съм дирил сметка.

— Имате ли още нещо за отбелязване?

— Не.

— Тогава напишете имената си на тоя пергамент!

Това стана. Кадията прибави своя печат и подпис и подаде на Омар Батху и Катомбо по един от документите. После се надигна.

— Станете, защото аз изпълних своята служба, и ние ще изречем Ел Кадир, деветдесет и седмата сура на Корана.

Всички се подчиниха, също жените, и кадията заизрича:

„С името на Всемилостивия и Милосърден Аллах! Наистина, Ний го (Корана) низпослахме през Нощта Кадир. И знаеш ли ти каква е Нощта Кадир? Нощта Кадир е по-драгоценна от хиляда месеца. Долитат ангелите и Духът (Джебраил) през тази Нощ, удостоени с позволението на техния Господар и с повелите за всякакви предначерталия. Мир е Тя, чак докато се пукне зората.“45

Той остави кратка пауза и после прибави:

— На вас, мъже, сега стои открит пътят към харемлъка на вашите жени, водете ги натам, където те за вас да бъдат като хуриите на Дженнет, за да ощастливяват вашите сърца и подсилват крайниците ви за битките и кахърите на живота!

Двете новосъчетани двойки напуснаха покоите. Саид Абдаллах остана с кадията. Той бръкна под възглавницата си и измъкна една кесия, през бримките на която лъщеше бляскаво злато.

— „Нека твоята ръка бъде отворена за брата и щедро да дава на слугата на Пророка!“, казва Коранът. Ето, кади, вземи каквото ти се полага!

Служителят грабна кесията с окрилена от радост физиономия. Той помълча за миг, сякаш се бореше с някакво решение, сетне попита:

— Ще дадеш ли на мъжете на твоите дъщери днес тържество, както е обичайно сред децата на Пророка?

— Не. Над мен дойде горест и сърдечна мъка над цялата къща. Ти си кади и сигурно знаеш какво искам да река.

— Зная го.

— Казшефът ли ти го разказа?

— Той беше при мен. — Кадията се поколеба пак за миг, ала богатият дар го бе направил общителен, затова прибави полугласно: — Той ме натовари със своята служба за толкова дълго време, колкото ще отсъства. Той ще отпътува в полунощ с твоя кораб за Кайро.

— С моя кораб? Но той не е идвал да го наеме.