Съкровището в Сребърното езеро

— Хмм. Струва ми се, че тук са се събрали все честни хора, между които няма нито един, който някога да е бил преследван от закона, затова ще ви кажа каквото съм премълчавал досега: аз съм частен детектив и работя само в определени райони из Далечния запад. Вече съм откарал на бесилката доста хора, които са се чувствали на съвсем сигурно място, и смятам да продължавам тази си дейност. Е, сега знаете всичко, знаете и причината, поради която не обичам да говоря за себе си. Старият Дрол, на когото са се присмивали вече стотици хора, не е чак толкова голям смешник, ако го познавате добре. Но това е вече друга работа, говорехме за убийството.

Сега всички гледаха на Дрол със съвсем друго око. Признанието му, че е детектив, хвърли светлина върху цялата му личност, както и върху всички негови възприети привички. Той се прикриваше зад смешната си външност, за да може толкова по-сигурно да протегне ръката си към онзи, когото искаше да залови.

— И така — продължи той — най-напред отидох при Фред и го разпитах. Научих всичко, каквото се бе говорило вечерта. Шкафчето в стената беше отворено от убиеца. Той не се е решавал да го разбие, защото шумът е щял да разбуди всички. Затова ги е убил и после се е докопал до плана. Следователно е имал намерението да отиде при Сребърното езеро. Трябваше да го последвам; взех Фред със себе си, защото той го беше видял и можеше да го познае. Още на парахода заподозрях онзи негодник; Фред го позна при рафтърите, а днес се надявам да ми падне в ръцете.

— В твоите ли? — попита старият Блентър. — Охо! А какво ще го правиш?

— Все ще се намери какво. Изобщо не е необходимо да го мъкна със себе си до Бентън. Ако занеса доказателства за смъртта му, а също така и за това, че аз съм допринесъл за нея, тогава премията ще стане моя собственост с такава сигурност, с каквато ми принадлежи и моят спален чувал. А сега стига съм говорил, ще си легна да поспя малко. Събудете ме, щом стане време!

Той се надигна, за да си потърси някое спокойно местенце настрани. Но останалите дори и не мислеха за сън. Онова, което чуха, ги занимаваше още дълго време, а после заприказваха за предстоящата схватка с трамповете — една тема, която, изглежда, не можеше да бъде тъй бързо изчерпана.

Винету не взимаше участие в този разговор. Той се беше облегнал на скалата и бе притворил очи, ала не спеше, защото можеше да се види как от време на време повдига клепачи и изпод тях проблясва като светкавица острият му изпитателен поглед.

Беше вече полунощ, когато Олд Файерхенд отиде при инженера и му каза, че вече е време да тръгва, за да пресрещне влака. Той извика двамата работници, които щяха да заемат местата на двамата трампове в локомотива, и потегли с тях към линията, като се стараеше да се движат така, че да останат незабелязани от евентуални съгледвачи.

Беше съвършено тъмно. Те стигнаха до мястото на срещата, което бе определено телеграфически, и седнаха в тревата, за да чакат пристигането на влака. Нямаше още три часа, когато той пристигна и спря при тях. Състоеше се от локомотив и шест големи пътнически вагона. Олд Файерхенд се качи и ги разгледа. Бяха празни. В първия от тях се намираше заключен куфар, пълен с камъни. До него стоеше машинистът, който се бе съгласил да кара влака, докато огнярят щеше да слезе в Шеридън, тъй като Олд Файерхенд щеше да изпълнява неговата работа. Той кимна приятелски на машиниста и се качи при него с двамата работници. След това си начерни лицето със сажди и в обикновените си дрехи заприлича съвсем на огняр. Влакът потегли.

Вагоните бяха от американски тип. Човек трябваше да се качи отзад в последния вагон, за да може да се придвижи до първия; вагоните бяха, разбира се, осветени. Локомотивът беше от така наречените тендер-локомотиви, защитен отстрани със здрави стени от дебела желязна ламарина. Това бе едно щастливо обстоятелство, защото тези стени скриваха почти напълно работещите на локомотива и бяха достатъчно здрави, за да спрат куршумите от револвери и карабини.

След малко влакът пристигна в Шеридън, където огнярят безшумно скочи на земята. Само инженерът бе излязъл да посрещне влака. Той размени с машиниста обичайните реплики и пусна влака да продължи пътя си.

Междувременно двамата шпиони, подслушани на хълма от Олд Файерхенд, се бяха добрали до мястото, където се беше разположил Корнъл с трамповете. Те му съобщиха, че в Шеридън никой не подозира нищо за предстоящите събития, и думите им предизвикаха голяма радост. След това обаче те дръпнаха Корнъл настрана и споделиха с него опасенията си, за които бяха говорили помежду си. Той ги изслуша спокойно и им каза:

— Разбира се, че нямам никакви намерения да задържа всички хора, повечето от които са съвсем безполезни негодници, а още по-малко пък може да ми хрумне да дам на онези, от които нямам нужда, даже и един-единствен долар от този половин милион; те няма да получат нищо.

— Но тогава ще си вземат насила нещо.

— Не бързайте!. Имам план.

— Но нали ще се качат във влака?